Касандра Клеър - Град от стъкло

— Излъгал си Клейва? — Саймън не можеше да прецени дали беше очарован или ужасен.

— Да, излъгах Клейва. Изабел и Алек знаят за способността на Клеъри да създава руни, така че се съмнявам, че ще успея да укрия това от Клейва или новия инквизитор. Но ако разберат какво може да прави тя — да създава истински руни, които имат истинска разрушителна сила — те ще я вземат за боец, като оръжие. А тя не е подготвена. Не е създадена за такова нещо… — той млъкна, когато Саймън поклати глава. — Какво?

— Ти си нефилим — каза бавно Саймън. — Не искаш ли най-доброто за Клейва? Дори и ако това означава Клеъри да бъде използвана…

— Искаш да им я предам ли? Да я използват за щит срещу Валънтайн и армията, която е свикал?

— Не — рече Саймън. — Не искам това. Но аз не съм един от вас. На мен не ми се налага да избирам между Клеъри и семейството си.

Кръвта нахлу в лицето на Джейс и то стана тъмночервено.

— Случаят не е такъв. Ако мислех, че това ще помогне на Клейва…, но няма да му помогне. Само ще я наранят…

— Дори ако мислеше, че това ще помогне на Клейва, не би им я предал.

— Какво се опитваш да кажеш, вампире?

— Защото никой друг не може да я има, освен теб — рече Саймън.

Лицето на Джейс изгуби цвета си.

— Значи, няма да ми помогнеш — каза невярващо той. — Няма да помогнеш на нея ?

Саймън се поколеба и преди да отговори, някакъв шум разцепи тишината надвиснала над тях. Висок, пронизителен писък, потресаващо отчаян, още по-зловещ поради внезапното си прекъсване. Джейс се огледа наоколо.

— Какво беше това?

Самотният писък бе последван от още писъци и някакъв оглушителен трясък, който щеше да спука тъпанчетата на Саймън.

— Нещо става… другите…

Но Джейс вече тичаше по пътеката, като прескачаше изпречващите му се бурени. Саймън се поколеба за миг, после хукна след него. Беше забравил колко бързо може да тича сега. Тъкмо бе настигнал Джейс, когато завиха зад ъгъла на църквата и излязоха в градината.

Завариха истински хаос. Градината бе покрита с белезникава мъгла, а във въздуха се усещаше тежък мирис — остра миризма на озон и нещо друго, нещо сладникаво и неприятно.

Някакви фигури се щураха напред-назад — Саймън виждаше само части от тях, които ту се появяваха, ту изчезваха в мъглата. Той мерна Изабел, размахваща камшика си, а черната й коса, сплетена на плитки, се виеше около нея. Камшикът й бе като смъртоносен тризъбец от златисти мълнии, разрязващи сенките. Тя парираше придвижването на нещо плътно и огромно — демон, помисли си Саймън — ала още беше посред бял ден. Не беше възможно да е това. Когато се запрепъва напред, той видя, че съществото имаше човешки силует, но беше прегърбено и извито, някак си криво. То носеше в едната си ръка дебела дървена греда и почти на сляпо я размахваше към Изабел.

Малко по-нататък, през една пролука в каменната стена, Саймън видя уличното движение по Йорк авеню, което вдигаше обичайната врява. Небето отвъд института беше ясно.

— Бездушни — прошепна Джейс. Лицето му пламна, когато извади от колана си една от серафимските си ками. — Поне дузина са. — Той бутна грубо Саймън настрани. — Стой тук, разбра ли? Стой тук.

За миг Саймън стоеше замръзнал, докато Джейс се запровира в мъглата. Светлината на камата в ръката му обагряше във въздуха край него в сребристо. Тъмни силуети се щураха напред-назад и на Саймън му се струваше, че гледа през замръзнало стъкло, отчаяно опитвайки се да разбере какво се случва от другата страна. Изабел беше изчезнала, но видя Алек, видя как ръката му се изцапа с кръв, когато прониза гърдите на бездушния, и как после се загледа в гърчещото се тяло на земята. Тогава зад Алек се изправи друг, но Джейс беше там, с по една кама във всяка ръка; скочи във въздуха, после се приземи с рязко движение — и главата на бездушния се търкулна от шията, откъдето бликна черна кръв. Стомахът на Саймън закъркори — кръвта миришеше тръпчиво и отровно.

Той чу как ловците на сенки се викат един друг в мъглата, а бездушните не издаваха нито звук. Изведнъж мъглата се разпръсна и Саймън видя Магнус, застанал с широко отворени очи до стената на института. Ръцете му бяха вдигнати нагоре, между тях проблясваха сини искри, а в камъка на стената, до която се намираше той, зееше квадратна черна дупка. Тя не беше празна, а представляваше нещо като огледало с буен огън в стъклото му.

— Порталът! — викаше той. — Минете през Портала!

Всичко се случи някак едновременно. Мерис Лайтууд появи от мъглата, носейки в ръцете си момче, Макс. Тя се спря, за да извика нещо през рамо, а после се хвърли към Портала и мина през него, изчезвайки в стената. Алек я последва, като дърпаше Изабел след себе си, нейният окървавен камшик се влачеше по земята. Когато той я бутна пред себе си през Портала, нещо изскочи иззад тях от мъглата — бездушен воин, размахал нож.