Касандра Клеър - Град от стъкло

Саймън излезе от вцепенението си. Той се втурна напред, като викаше името на Изабел, но се препъна и се пльосна, удряйки се толкова силно в земята, че чак дъхът му спря, доколкото изобщо имаше дъх. Той мъчително се надигна и седна, обръщайки се да види върху какво е връхлетял.

Беше някакво тяло. Тяло на жена, с прерязано гърло, с широко отворени, сини мъртви очи. По пепелявата й коса имаше кръв. Мадлен.

— Саймън, размърдай се ! — извика Джейс.

Саймън го видя да тича към него от мъглата, с окървавени серафимски ками в ръце. После погледна нагоре. Бездушният воин, който бе видял да преследва Изабел, се задаваше над него, а раненото му лице бе изкривено в грозна гримаса. Когато ножът се спусна към Саймън, той се отдръпна, но въпреки подобрените си рефлекси, не успя да реагира достатъчно бързо. Остра болка го прониза и всичко потъна в мрак.

Никоя магия на света не би успяла да осигури свободни места за паркиране по улиците на Ню Йорк , помисли си Клеъри, когато с Люк за трети път обиколиха района. Никъде не се откриваше и най-малкото местенце, а на половината улица колите вече бяха паркирани в две редици.

Най-накрая Люк спря пред един противопожарен кран и с въздишка изключи двигателя на пикапа.

— Хайде, ти върви — рече той. — Кажи им, че си тук. Аз ще донеса куфара ти след малко.

Клеъри кимна, но се поколеба, преди да посегне към дръжката на вратата. Стомахът й тревожно се сви, не за първи път и й се прииска Люк да дойде с нея.

— Винаги съм мислела, че при първото ми пътуване през океана ще ми трябва поне паспорт — направи опит да се пошегува тя.

Люк не се усмихна.

— Знам, че ти е нервно. Но всичко ще бъде наред. Семейство Лайтууд ще се грижат добре за теб.

Каза ми го вече поне милион пъти , помисли си Клеъри. Тя потупа Люк по рамото, преди да скочи от пикапа.

— До скоро.

Тръгна по напуканата каменна пътека и колкото повече приближаваше портата на църквата, толкова повече затихваше шумът от уличното движение. Този път й трябваше повече време, за да види отвъд вълшебния прах на Института, който стоеше като маскировъчен пласт, нанесен върху старата катедрала, сякаш запечатан с боя. Изстъргването му от съзнанието й беше трудно, дори болезнено. Най-накрая успя да го премахне и видя цялото великолепие на църквата под него. Високата дървена порта блестеше, сякаш бе току-що полирана.

Във въздуха се усещаше странен мирис на озон и изгоряло. Тя се намръщи и постави ръка на бравата. Аз съм Клеъри Моргенстърн, нефилим, и моля за достъп до Института…

Вратата се отвори. Клеъри пристъпи вътре. Огледа се наоколо, примигна и се опита да разбере кое й се струваше по-различно в интериора на катедралата.

Направи й впечатление, че когато вратата се затвори зад нея, я обгърна мрак, разсейван само от мъждивата светлина, идваща от розетка високо над нея. Досега при всяко нейно посещение преддверието на Института бе осветено от дузини запалени свещи, поставени в пищни свещници и очертаващи пътеката между скамейките.

Извади от джоба си своя камък с магическата светлина и го вдигна високо. От него заискри светлина, която се разля измежду пръстите й. Дори тъмните ъгли на катедралата се осветиха и тя тръгна към асансьора, намиращ се до празния олтар, и машинално натисна бутона за повикване.

Нищо не се случи. След половин минута тя отново натисна бутона, после пак. Залепи ухо до вратата на асансьора и се заслуша. Нищо не се чуваше. Институтът бе потънал в мрак и тишина като механична кукла, чийто часовников механизъм се беше повредил.

Сърцето на Клеъри заби лудо, тя хукна назад и отвори тежката порта. Застана на стълбите пред църквата и панически се огледа. Отгоре небето беше станало кобалтово, а въздухът миришеше още по-силно на изгоряло.

Да не би да е имало пожар тук? И ловците на сенки да са се евакуирали? Но мястото изглеждаше невредимо…

— Не беше пожар. — Гласът бе мек, кадифен и познат. В сенките се открои висок силует, косата на когото беше щръкнала като корона от грозни бодли. Той бе облечен в черен копринен костюм върху лъскава изумруденозелена риза, а по тънките му пръсти блестяха пръстени със скъпоценни камъни. Беше обут в елегантни ботуши, които също блестяха.

— Магнус? — прошепна Клеъри.

— Знам какво си мислиш — каза Магнус. — Но не беше пожар. Мирише на адска мъгла — нещо като омагьосан демоничен дим. Намалява действието на някои магии.