Касандра Клеър - Град от стъкло

— Знам. Но го видях и е се сетих за теб. — Той й подаде кутията.

Беше увита в пластове луксозна хартия. Клеъри бръкна между тях, ръката й напипа нещо меко, подобно на котешка козина. Тя тихо възкликна. Беше тъмнозелено кадифено палто, старомодно, със златист копринен хастар, месингови копчета и голяма качулка. Тя го разгърна на скута си и нежно прокара ръце по мекия плат.

— Това е в стила на Изабел — възкликна тя. — Прилича на пътна пелерина, с каквито ходят ловците на сенки.

— Именно. Сега ще трябва да се обличаш предимно като тях — каза Люк. — Кога ще пристигнеш в Идрис?

Тя вдигна поглед към него.

— Искаш да изглеждам като една от тях?

— Клеъри, ти си една от тях. — В усмивката му имаше тъга. — Пък и знаеш как третират пришълците. Трябва да се възползваш от всичко, което ти дава възможност да се впишеш в обстановката…

Саймън издаде странен звук и Клеъри виновно го погледна — почти беше забравила за присъствието му. Той демонстративно гледаше часовника си.

— Ще тръгвам.

— Но ти едва сега дойде! — възрази Клеъри. — Мислех, че ще поизлезем, ще гледаме филм или нещо…

— Имаш да стягаш багаж. — Саймън се усмихна, лъчезарно, като слънце след дъжд. Почти я заблуди, че всичко с него е наред. — Ще мина по-късно да се сбогуваме, преди да тръгнеш.

— Е, хайде — настояваше Клеъри. — Остани…

— Не мога. — Тонът му бе категоричен. — Имам среща с Мая.

— О, страхотно — каза Клеъри. Мая е хубава, помисли си тя. Умна, симпатична. Освен това е върколак. Върколак, увлечен по Саймън. Но може би така е и редно да бъде. Вероятно неговата нова приятелка трябва да е долноземец. В крайна сметка, сега самият той бе долноземец. Технически погледнато, той дори не биваше да се движи в компанията на ловец на сенки като Клеъри. — Тогава, по-добре тръгвай.

— Да, и аз така мисля. — Тъмните очи на Саймън бяха непроницаеми.

Това беше нещо ново — преди тя винаги разгадаваше какво се случва със Саймън. Запита се дали това не беше някакъв страничен ефект на вампирството му или имаше нещо друго. — Довиждане — каза той и се наведе да я целуне по бузата, като отметна косата й с ръка. После се спря и се отдръпна, сякаш нещо се колебаеше. Тя се намръщи изненадано и преди да успее да каже нещо, той беше излязъл през външната врата, като мина покрай Люк. Секунда по-късно чу как външната врата се затръшна.

— Държи се толкова странно — възкликна тя, като притисна кадифеното палто към себе си. — Мислиш ли, че е заради вампирството му?

— Не съм убеден. — Люк сякаш леко се развесели. — Превръщането ти в долноземец не променя автоматично начина, по който си свикнал да чувстваш нещата, или хората. Дай му време. Та ти скъса с него.

— Не аз скъсах с него, а той с мен.

— Защото ти не си влюбена в него. За Саймън е доста мъчително и мисля, че се държи идеално. Мнозина тийнейджъри на негово място щяха да се цупят или да обикалят около прозореца ти с надут до дупка касетофон.

— Никой в днешно време няма касетофон. Да не сме в осемдесетте. — Клеъри стана от леглото и облече палтото. Закопча го до шията, наслаждавайки се на мекия допир на кадифето. — Просто искам Саймън отново да се държи нормално. — Тя се погледна в огледалото и остана приятно изненадана.

Червената й коса се открояваше на зеленото, което подчертаваше и цвета на очите й. Тя се обърна към Люк.

— Как ме намираш?

Той се беше облегнал на вратата с ръце в джобовете. Когато я погледна, по лицето му премина сянка.

— Майка ти имаше абсолютно същото палто, когато беше на твоите години — каза само той.

Клеъри стисна маншетите на палтото, заравяйки пръстите си в мекия му пух. При споменаването на майка й, съчетано с тъжния вид на Люк, и се доплака.

— Ще отидем да я видим по-късно днес, нали? — попита тя. — Искам да се сбогувам с нея преди да тръгна, и да й разкажа… да й разкажа какво смятам да правя. Да й кажа, че ще се оправи.

Люк кимна.

— Ще отидем в болницата по-късно днес. И, Клеъри?

— Какво? — Направо не й се искаше да го поглежда, но за свое облекчение, когато го направи, тъгата в очите му беше изчезнала.

Той се усмихна.

— „Нормалното“ не е чак толкова страхотно.

Саймън погледна към листчето в ръката си, после към катедралата, очите му се присвиха срещу следобедното слънце. Институтът се извисяваше нагоре в синьото небе, облицован с гранит с изсечени в него островърхи прозорци и обиколен с висока каменна стена. Водоливникът 1 1 Водоливник — в готическата и викторианска архитектурата водоливниците са каменни скулптури, обикновено разположени по фасадите и покривите на сградите, с гротескни изображения на животни или фантастични същества. гледаше заплашително от своя корниз, сякаш се опитваше да го прогони от вратата. Сградата не изглеждаше така, както когато я беше видял за първи път, неприветлива и в руини, но магическият прах не действаше на долноземци. Мястото ти не е тук. Думите бяха груби, разяждащи като киселина. Саймън се питаше дали водоливникът му ги беше нашепнал или гласът материализираше собствените му мисли. Това е църква, а ти си прокълнат.