Касандра Клеър - Град от стъкло

— Защото ще звучиш като Валънтайн.

Тя очакваше той да избухне, но единственото, което каза, бе:

— Никой не е безгрешен. — Той протегна ръка и натисна с показалеца си бутона на асансьора. — Дори и Клейвът.

Клеъри скръсти ръце на гърдите си.

— Наистина ли това е причината, поради която не искаш да дойда? Това, че не е безопасно?

По лицето му пробяга изненада.

— Какво имаш предвид? Каква друга причина да има, че да не искам да дойдеш?

Тя се поколеба.

— Ами… — Защото ти ми каза, че вече нямаш чувства към мен и сега ти е неловко, защото аз продължавам да имам към теб. И мога да се обзаложа, че знаеш това.

— Защото не искам да влача навсякъде със себе си малката си сестричка? — в гласа му имаше язвителна нотка, донякъде подигравка, а се усещаше и нещо друго. Асансьорът изскърца и спря. Клеъри отвори вратата, влезе вътре и се обърна към Джейс.

— Не отивам, защото и ти ще ходиш. Отивам, защото искам да помогна на майка си. На нашата майка. Трябва да й помогна. Не разбираш ли? Ако не го направя, тя може да не се събуди. Поне малко трябва да те интересува.

Джейс сложи ръце на раменете й, върховете на пръстите му докоснаха голата й кожа по ръба на яката, което предизвика у нея неясно и неконтролируемо потреперване. Клеъри неволно забеляза, че под очите му има сенки и бузите му бяха хлътнали. На фона на черния пуловер, с който бе облечен, осеяната му със знаци кожа се открояваше още повече, както и тъмните мигли. Той беше като черно-бяла скица с цветни акценти, като онези портрети, състоящи се от черни, бели и сиви тонове, с тук-там златни петна на очите му, например, за основен цвят…

— Остави на мен. — Гласът му беше тих, припрян. — Аз мога да й помогна вместо теб. Само ми кажи къде да отида и кого да търся. Ще разбера това, което ти трябва.

— Магьосникът казал на Мадлен, че само аз мога да отида. Той ще очаква дъщерята на Джослин, а не сина на Джослин.

Джейс стисна раменете й.

— Тогава й кажи, че има промяна в плановете. Аз ще отида, не ти. Не ти.

— Джейс…

— Ще направя всичко, което е необходимо — каза той. — Всичко, което кажеш, ако обещаеш да останеш тук.

— Не мога.

Той я пусна, сякаш тя го беше отблъснала.

— Защо не можеш?

— Защото — рече тя, — тя е моя майка, Джейс.

— Както и моя. — Гласът му беше студен. — Всъщност, защо Мадлен не каза за това и на двамата? Защо го каза само на теб?

— Ти знаеш защо.

— Защото — рече той и този път прозвуча още по-студено, — за нея ти си дъщерята на Джослин. А аз винаги ще си остана сина на Валънтайн.

Той остави вратата на асансьора да се затръшне помежду им. За миг тя гледаше втренчено през нея — решетката на вратата разделяше лицето му на множество ромбоидни фигури, обрамчени в метал. Едно златисто око я гледаше през един от ромбовете и гневно проблясваше.

— Джейс… — започна тя.

Но асансьорът рязко потегли надолу, клатейки се и скърцайки, като я понесе към мрачната тишина на катедралата.

— Земята вика Клеъри. — Саймън размаха ръка пред очите. — Тук ли си?

— О, извинявай. — Тя се изправи в седнало положение, като разтърси глава, за да се освободи от спомена. Май тогава за последно се видяха с Джейс. Когато после се опитваше да му се обади, той не си вдигаше телефона, и тя трябваш да уговаря пътуването си със семейство Лайтууд, използвайки по принуда Алек за посредник, което беше крайно неловко. Горкият Алек бе притиснат между Джейс и майка си и все внимаваше да не сгафи. — Каза ли нещо?

— Само това, че ми се струва, че Люк се прибира — каза Саймън и скочи от бюрото, точно когато вратата на спалнята се отвори. — Ето го и него.

— Здравей, Саймън. — Люк звучеше спокойно, може би леко уморено. Беше облечен в износено дочено яке, фланела и вехт панталон от рипсено кадифе с крачоли, втъкнати в ботушите, които от своя страна вероятно са били нови преди десет години. Очилата му бяха вдигнати нагоре в кестенявата му коса, която, както забеляза Клеъри, се беше прошарила още повече. Той носеше правоъгълен пакет под мишница, вързан със зелена панделка. Подаде го на Клеъри. — Взех ти нещо за пътуването.

— Нямаше нужда! — запротестира Клеъри. — Ти направи толкова много… — тя се сети за дрехите, които й беше купил, понеже всичко, което имаше, беше унищожено. Беше й дал нов телефон и нови принадлежности за рисуване, без изобщо да го е молила за това. Почти всичко, което притежаваше в момента, й бе подарено от Люк. А дори не си съгласен да замина. Това последното остана да виси неизречено между тях.