Касандра Клеър - Град от стъкло

Но нищо от това не беше странно. Истински странното бе, че из целия град, сякаш случайно поникнали, се издигаха кули, увенчани с върхове от белезникаво сребрист отразяващ материал. Те сякаш пронизваха небето като блестящи кинжали и само след миг Саймън си спомни къде беше виждал този материал: при твърдите, подобни на кристал оръжия, които носеха ловците на сенки и които наричаха серафимски ками.

— Това са демонични кули — каза Джейс в отговор на неизречения въпрос на Саймън. — Оттам се контролират защитите, които пазят града. Благодарение на тях никой демон не може да пристъпи в Аликанте.

Полъхът от прозореца беше студен и чист, такъв въздух никога не можеш да дишаш в Ню Йорк. В него не се усещаше нищо, нито дъх на мръсотия, нито на пушек, нито на метал, нито на други хора. Беше просто въздух. Саймън вдиша дълбоко, без да му е нужно, но някои човешки навици трудно се преодоляват, после се обърна към Джейс:

— Кажи ми, че по случайност ме доведе тук. Кажи ми, че това не е част от плана ти да попречиш на Клеъри да дойде с теб.

Джейс не го погледна, но гърдите му рязко се повдигнаха и спуснаха с нещо като сподавена въздишка.

— Напротив — каза той. — Аз създадох бандата бездушни воини, направих така, че да нападнат Института и да убият Мадлен, а за малко и останалите от нас, само за да попреча на Клеъри да напусне Ню Йорк. И виж ти, оказа се, че пъкленият ми план проработи.

— Изглежда наистина проработи — каза тихо Саймън. — Нали?

— Слушай, вампире — рече Джейс. — Планът беше да държа Клеъри далеч от Идрис. Твоето идване тук не влизаше в сметката. Пренесох те през Портала, защото, ако те бях оставил, окървавен и изнемощял, бездушните щяха да те убият.

— Можеше да останеш заедно с мен…

— Щяха да убият и двама ни. Дори не знам колко бяха, при цялата тази адска мъгла. Все пак дори и аз не мога да се преборя със стотици бездушни.

— Обзалагам се, че никак не ти е лесно да го признаеш — рече Саймън.

— Ти си задник — каза Джейс с равен глас — дори и за долноземец. Аз ти спасих живота, нарушавайки Закона. И смея да твърдя, че това не е за първи път. Дължиш ми поне малко благодарност.

— Благодарност? — Саймън усети как пръстите му се свиват и ноктите му се врязват в дланите. — Ако не ме беше извикал в Института, сега нямаше да съм тук. Не съм искал да ме водиш тук.

— Напротив — каза Джейс, — нали каза, че би направил всичко за Клеъри? Това е всичко.

Преди Саймън да отговори нещо заядливо, на вратата се почука.

— Ехо? — обади се Изабел от другата страна. — Саймън, приключи ли с превземките? Трябва да говоря с Джейс.

— Влизай, Изи. — Джейс не отклони очи от Саймън. В погледа му блестяха гневни искри и нещо като предизвикателство, което подбуждаше у Саймън желание да го удари с нещо тежко. Като например пикап.

Изабел влезе в стаята с развята черна коса и усукани сребристи поли. Корсетът с цвят на слонова кост оставяше покритите й с мастилени руни ръце и рамене голи. Саймън си помисли, че за нея сигурно е голямо облекчение да може да показва знаците си на място, където това не се възприема като нещо необикновено.

— Алек ще ходи в Гард — каза без предисловие Изабел. — Преди това иска да говори с теб за Саймън. Можеш ли да слезеш долу?

— Разбира се. — Джейс се отправи към вратата, но забеляза, че Саймън върви след него, и гневно се обърна: — Ти ще стоиш тук.

— Не — отвърна Саймън. — Ако ще говорите за мен, искам да присъствам.

За миг сякаш леденото спокойствие на Джейс щеше да се пропука. Изчерви се и отвори уста, очите му заблестяха. Пак така бързо, с огромно усилие на волята, гневът му изчезна. Той скръцна със зъби и се усмихна.

— Добре. Ела долу, вампире. Там ще е цялото щастливо семейство.

Когато за първи път Клеъри бе минала през Портал, усещането беше, че лети, че се носи надолу в безтегловност. Този път сякаш бе попаднала в сърцето на торнадо. Грабнаха я виещи ветрове, откъснаха ръката й от тази на Люк и от устата й се изтръгна вик. Тя попадна в центъра на черно-златист водовъртеж.

Изведнъж пред нея се издигна нещо плоско, твърдо и сребристо като повърхност на огледало. Тя се носеше към него с пълна скорост, изпищя и вдигна ръце да закрие лицето си. После проби повърхността и мина през нея, озовавайки се на място, сковано от лют студ и липса на въздух. Започна да потъва в плътен син мрак, като се опитваше да диша, ала в дробовете й не влизаше въздух, а само още по-вледеняващ студ…

Изведнъж нещо я хвана за гърба на палтото и я вдигна нагоре. Тя започна да се мята, но беше твърде слаба, за да се откъсне от хватката. Издигнаха я нагоре и индиговата тъмнина започна да преминава в бледосиньо, а после в златисто и когато тя излезе на повърхността на водата — това беше вода, — тя успя да си поеме въздух. Или се опита. По-точно се задави и й прилоша, пред погледа й заиграха черни петна. После усети как я изтеглят бързо през водата, краката и ръцете й се оплитаха във водорасли. Клеъри се замята в хватката, която я държеше, и погледът й с ужас попадна върху нещо средно между вълк и човек, с уши като остриета и устни, оголили остри бели зъби. Опита се да извика, но от устата й изскочи само вода.