Касандра Клеър - Град от стъкло

Тя скръцна със зъби. Беше до Себастиян, отиваше да се види с велик магьосник, а я занимаваха глупави мисли за това, как бил миришел Джейс. Тя се насили да се огледа наоколо. Зелените стени от дървета се бяха поразредили и сега вече се виждаха китни поляни от двете страни. Беше красиво по някакъв особен начин: зелен килим, прорязан тук-там от сив каменен път, или грамадата на черна скала, издигаща се насред тревата. Китки от нежни бели цветя, същите, които бе видяла на некропола с Люк, бяха пръснати по хълмовете така, сякаш ненадейно бе завалял сняг.

— Как разбра къде живее Рейгнър Фел? — попита тя, докато Себастиян умело заобикаляше неравностите по пътя.

— Попитах леля Елоди. Тя има цяла мрежа от информатори. Знае всичко, което се случва в Идрис, макар самата тя никога да не идва тук. Не обича да напуска Института.

— А ти? Често ли идваш в Идрис?

— Не бих казал. Когато си дойдох за последно, бях на около пет години. Оттогава не съм виждал вуйчо си и леля си затова се радвам, че съм тук. Самото място ми действа успокояващо. Пък и Идрис ми липсва, когато отсъствам. Няма друго такова място. Като че ли има нещо в самата земя. И ти ще започнеш да го усещаш и ще ти липсва, когато не си тук.

— Знам, че на Джейс му липсваше — каза тя. — Но може би защото е живял години наред тук. Той е роден в Идрис.

— В имението Уейланд — потвърди Себастиян. — Всъщност недалеч от мястото, където отиваме.

— Ти май всичко знаеш.

— Не всичко — отвърна Себастиян със смях, който Клеъри усети по гърба си. — Да, Идрис омагьосва всекиго, дори и хора като Джейс, които имат причини да мразят това място.

— Защо казваш това?

— Ами, той е израснал с Валънтайн, нали? Това само по себе си е ужасно.

— Не знам — въздъхна Клеъри. — Истината е, че той има смесени чувства. Понякога ми се струва, че Валънтайн е бил ужасен баща, но друг път си мисля, че малкото нежност и обич, които е показал, са всъщност всичката нежност и обич, които Джейс е познал през живота си. — Тя усети вълна от тъга, когато каза: — Мисля, че той е бил много привързан към Валънтайн, при това за дълго.

— Не мога да повярвам, че Валънтайн е проявявал нежност и обич към Джейс. Валънтайн е звяр.

— Е, така е, но все пак Джейс му е син. Освен това е бил само едно малко момче. Мисля, че Валънтайн го е обичал по свой начин…

— Не. — Гласът на Себастиян беше остър. — Боя се, че не е възможно.

Клеъри примигна объркано и почти се обърна да види лицето му, но после размисли. Всички ловци на сенки откачаха на тема Валънтайн — спомни си за инквизиторката и неволно потръпна — и тя не можеше да ги упрекне за това.

— Може би си прав.

— Пристигнахме — обяви внезапно Себастиян, толкова внезапно, че Клеъри се запита дали не го беше обидила с нещо, след което слезе от гърба на коня. Но когато вдигна поглед към нея, той се усмихваше. — Мина неусетно — каза той, докато връзваше поводите за един нисък клон на близкото дърво. — По-приятно, отколкото предполагах.

Той й показа с жест, че трябва да слезе, и след миг на колебание Клеъри се спусна от коня в ръцете му. Залитна и той я подкрепи, краката й бяха станали нечувствителни от дългата езда.

— Съжалявам — каза смутено тя. — Нямах намерение да се бутам в теб.

— Не е нужно да се извиняваш за това . — Тя усети топлия му дъх на шията си и потрепери. Ръцете му се задържаха малко по-дълго на гърба й, преди да я пусне с неохота.

От всичко това краката на Клеъри не ставаха по-стабилни.

— Благодаря — каза тя, прекрасно съзнавайки, че се е изчервила, и от все сърце желаейки това да не личи толкова ясно на светлата й кожа. — Значи… това е мястото? — Тя се огледа наоколо. Намираха се в малка долина между ниски хълмове. Едно сечище бе обградено от много изсъхнали дървета. Техните извити клони бяха красиви като скулптури на фона на стоманеносиньото небе. Но отвъд тях…

— Тук няма нищо — каза тя и се намръщи.

— Клеъри. Съсредоточи се.

— Искаш да кажеш… магически прах? Но на мен обикновено не ми е необходимо…

— Магическият прах в Идрис често е по-плътен, отколкото навсякъде другаде. Трябва да положиш повече усилия от обикновено. — Той сложи ръце на раменете й и внимателно я обърна. — Погледни сечището.

Клеъри направи умственото упражнение, което й позволяваше да премахва магическия прах от дадено нещо. Тя си представи как натрива терпентин по канава и избърсва всички слоеве боя, за да разкрие истинската картина отдолу — а на нея бе изобразена малка каменна къща с остър фронтонен покрив, от комина излизаше дим на фини струйки. Виеща се пътека, обточена с камъни, водеше към входната врата. Когато се вгледа по-внимателно, Клеъри видя, че димът, излизащ от комина, спря да се вие нагоре и започна да се оформя като треперлив черен въпросителен знак.