Касандра Клеър - Град от стъкло

— Кръв — каза Саймън. — Инквизиторът се опитва с глад да ме накара да говоря. Вече се чувствам доста слаб. До утре ще съм… е, не знам как ще бъда утре. Но не искам да се предам. И няма да пия повече от твоята кръв, нито пък от нечия друга — допълни бързо той, преди Джейс да даде предложението си. — Само животинска кръв.

— Аз мога да ти нося кръв — каза Джейс, а после попита: — Ти… каза ли на инквизитора, че съм ти дал да пиеш от моята кръв? Че съм те спасил?

Саймън поклати глава.

Очите на Джейс блеснаха от отразената светлина.

— Защо?

— Ами, за да не те въвличам в повече неприятности.

— Виж какво, вампире — каза Джейс, — защитавай си семейство Лайтууд колкото си искаш. Но недей да щадиш мен.

Саймън вдигна глава.

— И защо не?

— Защото — каза Джейс и за миг, докато гледаше надолу през решетките, Саймън имаше чувството, че той е навън, а Джейс вътре в килията, — защото не заслужавам.

Клеъри се събуди от някакъв шум, подобен на барабанене на градушка по метален покрив. Тя се изправи в леглото си и се огледа объркано наоколо. Шумът отново се появи, остър шум от почукване, идващ от прозореца. Тя отметна неохотно одеялото си и отиде да провери.

Когато отвори прозореца, в стаята нахлу студен въздух, който я прониза през пижамата като нож. Тя потрепери и се наведе над перваза.

Долу в градината имаше някого и в първия миг, с разтуптяно сърце, тя различи силуета на момче, високо и стройно, с разчорлена коса. После той вдигна лице и тя забеляза, че косата му е тъмна, а не руса, и в следващия миг разбра, че противно на очакванията й това да е Джейс, долу стоеше Себастиян.

Той държеше камъчета в шепата си. Когато я видя да се подава навън, той й се усмихна и посочи първо себе си, а после към дървената решетка. Да се качи горе.

Клеъри поклати глава и посочи към челната страна на къщата. Да се видим пред входната врата. Тя затвори прозореца и забърза надолу. Беше късна утрин и светлината, влизаща през прозорците, беше силна и златиста, всички лампи бяха изгасени и в къщата беше тихо. Сигурно Аматис още спи , помисли си Клеъри.

Клеъри отиде до входната врата, отключи я и отвори. На предните стълби стоеше Себастиян и тя още веднъж почувства, че й е някак странно познат, само че този път чувството беше по-слабо. Леко му се усмихна.

— Ти ли хвърляше камъчета по прозореца ми? — попита тя. — Мислех, че това го има само във филмите.

Той се усмихна дяволито.

— Хубава пижама. Да не те събудих?

— Да кажем, че да.

— Съжалявам — отвърна той, макар никак да не изглеждаше, че съжалява. — Но не търпи отлагане. Ако искаш, качи се горе и се преоблечи. Ще прекараме деня заедно.

— Уау. Не си ли малко самонадеян? — каза тя, но пък момчета като Себастиян вероятно нямаше начин да бъдат други, освен самонадеяни. Тя поклати глава. — Съжалявам, но не мога. Не мога да излизам от къщи. Не и днес.

Между очите му се появи лека бръчка на безпокойство.

— Нали вчера излезе.

— Знам, но това беше преди… — Преди Аматис да ме накара да се почувствам по-ниска от тревата. — Просто не мога. И моля те, не се опитвай да ме убеждаваш, става ли?

— Добре — рече той. — Няма да те убеждавам. Но поне ми позволи да ти кажа това, за което съм дошъл. После, обещавам, че ако още искаш да ме отпратиш, ще си тръгна.

— За какво става въпрос?

Той вдигна лице и тя се запита как е възможно тези тъмни очи да блестят като златни.

— Знам къде можеш да намериш Рейгнър Фел.

Това накара Клеъри за няма и десет минути да изтича нагоре по стълбите, да се преоблече, да драсне кратка бележка на Аматис и да се върне при Себастиян, който я чакаше до канала. Когато я видя да тича към него, останала без дъх, с преметнато през ръка зелено палто, той се усмихна.

— Ето ме — каза тя, докато спираше. — Ще тръгваме ли?

Себастиян настоя да й помогне да си облече палтото.

— Никога досега не са ми държали палтото — отбеляза Клеъри, като измъкваше косата си от яката. — Може би само келнерите. Да не би да си бил келнер?

— Не, но съм отгледан от французойка — напомни й Себастиян. — А това си е голяма школовка.

Клеъри се усмихна, макар да й беше притеснено. Себастиян умееше да я накара да се усмихва, установи тя с леко чувство на изненада. Дори го умееше доста добре.

— Къде отиваме? — попита внезапно тя. — Домът на Фел наблизо ли е?

— Всъщност, той живее извън града — отвърна Себастиян, като се втренчи в моста пред себе си. Клеъри вървеше до него.