Касандра Клеър - Град от стъкло

— Казах му да се маха от дома ми и да не се връща, докато не се увери, че не се е разболял. Изплаших се от него… не можех да го превъзмогна. — Гласът й потрепери. — Той видя колко съм отвратена, само това бе изписано на лицето ми. Каза ми, че се страхува, че ако наистина е хванал тази болест, ако е станал вълче същество, тогава Валънтайн може да го накара да се самоубие, а аз му рекох… че може би така ще е по-добре .

Клеъри леко изстена; не можа да се сдържи.

Аматис бързо вдигна поглед към нея. На лицето й бе изписана самоненавист.

— Люк винаги е бил толкова добър , независимо какво го караше да прави Валънтайн. Понякога си мисля, че двамата с Джослин са единствените наистина добри хора, които познавам, и не можех да си представя, че той ще се превърне в чудовище…

— Но той не е такъв. Не е чудовище.

— Нямаше как да знам . След като той се преобрази, след като си тръгна от тук, Джослин не спираше да ме уверява, че си е все същият отвътре, че все още е моят брат. Ако не беше тя, никога не бих се съгласила да го видя отново. Приютих го тук, когато дойде преди Въстанието — дадох му да се скрие в килера, — но му казах да не ми се доверява напълно, не и след като веднъж съм му обърнала гръб. Мисля, че той още ми няма доверие.

— Той ти се е доверил достатъчно, след като дойде тук, когато бях болна — рече Клеъри. — Достатъчно, за да ме остави тук с теб…

— Просто не е имал избор — отвърна Аматис. — А и виж колко добре се грижа за теб. Не можах да те опазя да не излизаш от къщи и един ден.

Клеъри се сепна. Това беше по-лошо, отколкото, ако й се беше разкрещяла.

— Вината не е твоя. Аз те излъгах и се измъкнах. Нищо не можеше да направиш.

— О, Клеъри — каза Аматис. — Нима не разбираш? Винаги можеш да направиш нещо. Просто хората като мен винаги си измислят оправдания. Самовнушавах си, че нищо не мога да направя за Люк. Самовнушавах си и че нищо не мога да направя, когато Стивън ме напусна. Спрях да ходя дори на събранията на Клейва, защото си казах, че няма как да повлияя на решенията им дори когато категорично не ги одобрявам. Но ако все пак реша да предприема нещо… ами, пак не го върша както трябва. — Очите й блестяха, сурови и ярки на светлината на огъня. — Иди да си легнеш, Клеъри — завърши тя. — И отсега нататък можеш да идваш и да си тръгваш, когато си искаш. Няма да те спирам по какъвто и да е начин. Все пак, както ти казах, аз нищо не мога да правя.

— Аматис…

— Недей. — Аматис поклати глава. — Просто иди да си легнеш. Моля те. — В гласа й имаше категоричност. Тя се извърна встрани, докато Клеъри си тръгне, и загледа втренчено стената, без да мигне.

Клеъри се завъртя на токове и се затича нагоре по стълбите. В гостната затвори вратата след себе си и се тръшна на леглото. Искаше й се да заплаче, но сълзите не идваха. Джейс ме мрази , помисли си тя. Аматис ме мрази. Така и не се сбогувах със Саймън. Майка ми умира. А Люк ме изостави. Сама съм. Никога не съм била така сама, и то единствено по моя вина. Може би затова не можеше да се разплаче, даде си сметка тя, докато гледаше със сухи очи тавана. Защото какъв е смисълът да се реве, когато няма никой, който да те утеши? И което е по-лошо, когато дори сам не можеш да се утешиш?

Както си сънуваше кръв и слънчева светлина, Саймън внезапно бе събуден от някакъв глас, който го викаше по име.

— Саймън — изсъска гласът. — Саймън, ставай .

Саймън се изправи — понякога сам се учудваше колко бързо може да се движи — и се завъртя в тъмнината на килията.

— Самюъл? — прошепна той, като се взираше в сенките. — Самюъл, ти ли си?

— Обърни се, Саймън. — Сега гласът, като че ли малко познат, прозвуча с нотка на раздразнителност. — Ела до прозореца. — Саймън веднага разбра кой е и погледна през решетестия прозорец, за да види Джейс, коленичил на тревата отвън, с камък магическа светлина в ръка. Той погледна към Саймън с уморена гримаса. — Какво, кошмар ли мислиш, че ти се е явил?

— Може още да съм в него. — Ушите на Саймън бръмчаха. Ако имаше пулс, би си помислил, че кръвта се е разбушувала във вените му, но беше нещо друго, нещо не телесно, но много по-близко от кръвта.

Магическата светлина хвърляше разбъркани плетеници от светлосенки по бледото лице на Джейс.

— Значи, тук са те бутнали. Дори не предполагах, че още използват тези килии. — Той погледна косо. — Най-напред обърках прозорците. Малко постреснах другаря ти от съседната килия. Симпатичен тип, онзи с брадата и дрипите. Малко ми напомня за клошарите в Ню Йорк.