Касандра Клеър - Град от стъкло

— Много ли е пътят пеша до там?

— За пеша е прекалено далече. Ще ни трябва транспорт.

— Транспорт ли? Кой ще ни закара? — Тя спря нерешително. — Себастиян, трябва да бъдем внимателни. Не бива да казваме на никого какво правим… какво правя аз. Това е тайна.

Себастиян я гледаше със замислените си тъмни очи.

— Кълна се в ангела, че приятелят, когото ще помолим да ни изведе, няма да каже на никого нито дума.

— Сигурен ли си?

— Съвсем сигурен съм.

Рейгнър Фел , мислеше си Клеъри, докато минаваха през оживените улици. Ще видя Рейгнър Фел. Нетърпението се редуваше с безпокойство — Мадлен беше описала магьосника като доста труден характер. Ами ако не я изслуша търпеливо, ако няма време? Ами ако не може да го накара да повярва, че е тази, която твърди, че е? Ако дори не си спомня за майка й?

Стряскаше се всеки път, когато се разминеше с някой рус мъж и момиче с дълга черна коса, вземайки ги за Джейс или Изабел. Само че Изабел може би нямаше да й обърне внимание, мрачно си помисли тя, а Джейс най-вероятно щеше да се върне в дома на Пенхалоу и да се гушка с новата си приятелка.

— Боиш се да не те преследват ли? — попита Себастиян, когато свиха по една странична улица, която извеждаше от центъра на града, забелязвайки начина, по който тя се оглеждаше наоколо.

— Все ми се струва, че виждам познати хора — съгласи се тя. — Я Джейс, я някой от семейство Лайтууд.

— Мисля, че Джейс не е напускал дома на Пенхалоу, откакто са пристигнали тук. Прекарва повечето време в стаята си. А и вчера доста лошо си удари ръката…

— Ударил си е ръката? Как? — Забравяйки да си гледа в краката, Клеъри се препъна в един камък. Пътят, по който вървяха, неусетно беше преминал от паваж в покрит с чакъл. — Ох.

— Пристигнахме — обяви Себастиян, като спря пред висока дървена ограда. Наоколо нямаше никакви къщи. Сякаш внезапно бяха излезли от жилищния квартал и сега от едната им страна се издигаше оградата, а от другата — чакълест склон, който водеше към гора.

В оградата имаше врата, но тя бе заключена с катинар. Себастиян извади от джоба си тежък стоманен ключ и отвори портата.

— Ей сега се връщам с транспорта ни. — Той затръшна вратата зад себе си. Клеъри погледна летвите. През пролуките се виждаше нещо подобно на схлупена, порутена червена къщурка. Макар че не се забелязваше да има врата, нито пък истински прозорци…

Портата се отвори и Себастиян се появи отново, ухилен до уши. В едната си ръка държеше поводи, а след него послушно крачеше огромен сиво-бял кон със знак на челото, подобен на звезда.

— Кон? Ти имаш кон? — Клеъри гледаше слисано. — Защо ти е кон?

Себастиян потупа нежно коня по гърба.

— Тук, в Аликанте, много семейства ловци на сенки имат коне, които държат в конюшни. Ако си забелязала, в Идрис няма коли. С тези защити наоколо им е трудно да се движат. — Той потупа светлата кожа на седлото на коня, на което имаше ръчно нарисувана емблема: воден дух, излизащ от езеро насред концентрични кръгове. Отдолу с тънък шрифт бе изписано името Верлак . — Качвай се.

Клеъри се дръпна.

— Никога досега не съм яздила кон.

— Аз ще яздя Уейфарър — успокои я Себастиян. — Ти само ще си седиш пред мен.

Конят леко изпръхтя. Зъбите му са огромни, плахо си каза Клеъри; всеки от тях беше голям колкото дозатор за бонбони Пец. Представи си тези зъби, забити в крака й, и си спомни за всички момичета, които познаваше в основното училище, които искаха да си имат пони. Сега им се чудеше на ума.

Бъди смела , каза си тя. Майка ти би била такава.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Добре. Да тръгваме.

Решението на Клеъри да бъде смела трая до момента, в който Себастиян — след като й помогна да се качи на седлото — се метна върху коня зад нея и заби пети в хълбоците му. Уейфарър се понесе в галоп като куршум по чакълестия път, което изпрати множество трептения до мозъка на костите й. Тя се бе вкопчила в ръба на седлото, който стърчеше пред нея, ноктите й така се забиваха в кожата му, че чак оставяха следи.

Пътят се стесняваше на излизане от града и сега от двете му страни се издигаха стени от гъсти зелени дървета, които закриваха всякаква гледка. Себастиян дръпна поводите и Уейфарър забави лудия си галоп, а сърцето на Клеъри постепенно се успокои. Когато уплахата й попремина, тя започна бавно да осъзнава, че Себастиян е зад нея. Той държеше поводите от двете й страни и ръцете му образуваха нещо като клетка около нея, която й създаваше усещане за сигурност, че няма да падне от коня. Тя внезапно усети присъствието му — не само силните му ръце, които я придържаха, но и гърдите му, на които се облягаше, както и аромата му, който, кой знае защо, й напомняше на черен пипер. Мирисът не беше лош, беше тръпчив и приятен, много различен от начина, по който миришеше Джейс — на сапун и слънце. Не че слънцето имаше мирис, но ако имаше…