Касандра Клеър - Град от стъкло

И Саймън разбра откъде се беше взело бръмченето в ушите му. Ярост, заслепяваща ярост. С едно отдалечено кътче на съзнанието си той усещаше как устните му се изтеглят назад, върховете на зъбите му се забиват в долната устна.

— Радвам се, че всичко това ти е забавно.

— Какво, не си ли доволен, че ме виждаш? — рече Джейс. — Да ти кажа, изненадан съм. Винаги са ми казвали, че присъствието ми озарява всяко място, на което се появя. Ако пък говорим за подземни килии, появата ми трябва да е двойно по-бляскава.

— Знаел си какво ще стане, нали? Ти каза: „Те ще те изпратят в Ню Йорк“. Ами, хубаво. Само дето не са имали никакво намерение да го правят.

— Не знаех. — Джейс срещна погледа на Саймън през решетките, гледаше го ясно и твърдо. — Знам, че не ми вярваш, но мислех, че ти казвам истината.

— Ти или ме лъжеш, или си глупав…

— Излиза, че съм глупав.

— … или и двете — довърши Саймън. — Склонен съм да мисля, че и двете.

— Нямам причина да те лъжа. Не и сега. — Погледът на Джейс си оставаше твърд. — И спри да ми се зъбиш насреща. Изнервям се.

— Добре — каза Саймън. — Ако искаш да знаеш, така става, когато ми замирише на кръв.

— Това е одеколонът ми. Скорошна рана. — Джейс вдигна лявата си ръка. Тя бе в ръкавица от бели бинтове, минаващи през кокалчетата, където кръвта се бе просмукала.

Саймън се намръщи.

— Мислех, че твоят вид не се наранява. Поне не така, че да личи след това.

— Счупих прозореца с ръка — обясни Джейс — и Алек ме превърза като мундан, за да ми даде урок. Ето, не те лъжа. Сега убеди ли се?

— Не — рече Саймън. — Сега си имам други грижи. Инквизиторът ми задава въпроси, на които не мога да отговоря. Той не спира да ме обвинява, че дължа способността си да стоя на дневна светлина на Валънтайн. Че съм негов шпионин .

В очите на Джейс проблесна тревога.

— Олдъртри ли каза това?

— Олдъртри намекна, че целият Клейв мисли така.

— Това е лошо. Ако решат, че си шпионин, никакво Съглашение няма да те спаси. Не и ако са убедени, че си нарушил Закона. — Джейс бързо се огледа наоколо и после отново се вгледа в Саймън. — По-добре да те измъкнем от тук.

— Ами после? — Саймън направо не вярваше какво говори. Той толкова искаше да се измъкне от това място, а сега сякаш думите сами излизаха от устата му. — Къде мислиш да ме скриеш?

— Тук, в Гард, има един Портал. Ако го намерим, мога да те изпратя по него у вас…

— И всички ще разберат, че си ми помогнал. Джейс, Клейвът не следи само мен. Всъщност, съмнявам се, че изобщо ги е грижа за някакъв си долноземец, какъвто и да е той. Те се опитват да скалъпят нещо срещу семейството ти — за Лайтууд. Мъчат се да докажат, че са свързани по някакъв начин с Валънтайн, че всъщност никога не са напускали Кръга.

Дори в тъмното можеше да се види руменината, заляла бузите на Джейс.

— Но това е абсурдно. Те се биха с Валънтайн… на кораба… Робърт едва не умря…

— Според инквизитора, те са пожертвали живота на другите нефилими, които са се борили на кораба, за да създадат илюзията, че са срещу Валънтайн. И тъй като те са загубили Меча на смъртните, това е единственото, което го интересува. Виж, ти се опита да предупредиш Клейва, но на тях не им пука. Сега инквизиторът си търси някого, върху когото да стовари вината за всичко. Ако успее да обяви семейството ти за изменници, то никой няма да седне да упреква Клейва за случващото се и инквизиторът ще може да прави каквото си иска, без някой да му пречи.

Джейс скри лице в ръцете си, дългите му пръсти се заровиха безпомощно в косата.

— Но аз не мога просто да те оставя тук. Ако Клеъри разбере…

— Знам, че това ти е голямото притеснение. — Саймън дрезгаво се засмя. — Тогава не й казвай. Все пак тя е в Ню Йорк, слава Бо… — Той млъкна, без да може да произнесе думата. — Беше прав — рече вместо това. — Радвам се, че тя не е тук.

Джейс вдигна глава от ръцете си.

— Какво?

— Клейвът е обезумял. Кой знае какво ще й направят, ако знаят какво може. Ти беше прав — повтори Саймън и тъй като Джейс не отговори нищо, допълни: — Сега е моментът да се насладиш на думите ми. Едва ли ще го чуеш пак.

Джейс го гледаше втренчено, лицето му беше бледо и Саймън си спомни колко го потресе видът на Джейс на кораба, окървавен и умиращ на металния под. Най-накрая Джейс проговори.

— Значи, искаш да кажеш, че ще останеш тук? В затвора? Докога?

— Докато не измислим по-добър план — рече Саймън. — Но има още нещо.

Джейс повдигна вежди.

— И какво е то?