Касандра Клеър - Град от стъкло

— Извинявай. Той е от семейството. Това, дали го харесваш или не, не подлежи на съмнение.

— Харесвам го — каза тя и сама се изненада от казаното. — Харесвам го, само че… понякога ме вбесява. Казва ми какво мога и какво не мога да правя…

— Не изглежда да има ефект — отбеляза Себастиян.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, че ти май си правиш каквото си искаш.

— Възможно е. — Забележката, дошла от един почти непознат, я сепна. — Но ми се струва, че това го ядосва повече, отколкото смятам, че е нормално.

— Ще му мине — каза нехайно Себастиян.

Клеъри го погледна с изненада.

— А ти харесваш ли го?

— Харесвам го. Но не мисля, че той харесва мен — рече унило Себастиян. — Всичко, което кажа, сякаш го дразни.

Улицата ги изведе на широк площад с кобалтови павета, обграден с високи, тесни сгради. В средата му имаше бронзова статуя на ангел — ангелът, онзи, който бе дал кръвта си, за да създаде вида на нефилимите. В северния край на площада имаше масивна постройка от бял камък. Широки мраморни стълби се издигаха към аркада от колони, зад които имаше огромна двойна порта. Цялостният ефект от вечерната светлина бе зашеметяващ… и странно познат. Клеъри се запита дали не бе виждала картината на това място и преди. Вероятно нарисувана от майка й?

— Това е Площадът на ангела — каза Себастиян, — а това е била Залата на ангела. За първи път Съглашението е било подписано тук, защото долноземците не се допускат в Гард. Сега се нарича Залата на Съглашението. Това е най-важното място за срещи и събрания — тук се провеждат тържества, сватби, балове, такива неща. Това е центърът на града. Говори се, че всички пътища водят към Залата.

— Прилича малко на църква… но вие нямате църкви тук, нали?

— Не са ни необходими — каза Себастиян. — Демоничните кули ни пазят. Друго не ни трябва. Ето защо ми харесва да идвам тук. Тук е някак си… спокойно.

Клеъри го погледна с изненада.

— Та ти не живееше ли тук?

— Не. Живея в Париж. Просто съм на гости на Ейлийн, тя ми е братовчедка. Моята майка и нейният баща, вуйчо Патрик, бяха брат и сестра. Родителите на Ейлийн са ръководели Института в Пекин. Преди около десет години са се върнали в Аликанте.

— Семейство Пенхалоу… и те ли са били в Кръга?

По лицето на Себастиян премина смайване. Той мълчеше, когато се обърнаха и напуснаха площада, и тръгнаха към тъмния лабиринт от улици.

— Защо ми зададе този въпрос? — попита най-накрая той.

— Ами… защото семейство Лайтууд са били.

Когато минаха под една улична лампа, Клеъри погледна косо Себастиян. В своето дълго тъмно палто и бяла риза под силната бяла светлина той приличаше на черно-бяла илюстрация на джентълмен от викториански албум. Тъмната му коса така се виеше по слепоочията, че й идеше да го нарисува с писец и мастило.

— Трябва да знаеш — рече той, — че повече от половината от младите ловци на сенки в Идрис са били част от Кръга, както и мнозина, които не живеят в Идрис. Някога и вуйчо Патрик е бил, но е напуснал Кръга, след като е започнал разбира колко далеч е отишъл Валънтайн. Родителите на Ейлийн не са участвали във Въстанието — вуйчо ми е отишъл в Пекин, за да избяга от Валънтайн, и в тамошния Институт се е запознал с майката на Ейлийн. Когато семейство Лайтууд и другите членове на Кръга били изправени на съд за предателство към Клейва, семейство Пенхалоу гласували те да бъдат помилвани и изпратени в Ню Йорк, вместо да бъдат прокълнати. Ето защо Лайтууд ще са им вечно благодарни.

— Ами твоите родители? — рече Клеъри. — И те ли са били в Кръга?

— Всъщност, не. Майка ми е била по-малка от Патрик… Изпратил я в Париж, когато самият той заминал за Пекин. Там тя се запознала с баща ми.

— Майка ти е била по-малка от Патрик?

— Мъртва е. Както и баща ми. Отгледа ме леля Елоди.

— О — рече Клеъри, чувствайки се глупаво. — Съжалявам.

— Аз не си ги спомням — каза Себастиян. — Наистина. Когато бях по-малък, исках да имам по-голяма сестра или брат, някой, който да ми каже какво означава това, да имаш родители. — Той я погледна замислено. — Може ли да те попитам нещо, Клеъри? Защо дойде в Идрис, въпреки че си знаела колко ще ядоса това брат ти?

Преди да успее да му отговори, те излязоха от тясната алея, по която бяха вървели в познатия неосветен парк, в средата на който блестеше на лунната светлина запустелият кладенец.

— Площад Кладенеца — каза Себастиян с ясно доловима нотка на разочарование в гласа. — Пристигнахме по-бързо, отколкото си мислех.