Касандра Клеър - Град от стъкло

— О — прошепна Изабел. — О, Боже. — Тя погледна към другия край на стаята. — Джейс…

Ръцете на Джейс бяха притиснати до бедрата. Очите му изглеждаха хлътнали, сякаш някой ги беше натиснал в скулите. При други обстоятелства Алек би положил ръка на рамото му, но не и сега; нещо у Джейс го караше да се въздържа.

— Ако не бях аз този, който го е пренесъл тук — каза тихо и равно Джейс, сякаш рецитираше нещо, — може би просто щяха да го пуснат да си върви. Може би щяха да повярват…

— Не — каза Алек. — Не, Джейс, вината не е твоя. Ти спаси живота му.

— Спасих го, за да може Клейвът да го измъчва — отвърна Джейс. — Страхотна услуга. Когато Клеъри разбере… — Той поклати отчаяно глава. — Тя ще си помисли, че нарочно съм го довел тук, за да го предам на Клейва, знаейки предварително какво го очаква.

— Няма да си помисли това. Нямаш причина да направиш такова нещо.

— Сигурно — каза бавно той, — но след като се отнесох така с нея…

— Никой не може да си помисли за теб това, Джейс — каза Изабел. — Не и ако те познава. Не и ако…

Но Джейс не изчака да разбере какво още не би си помислил някой за него. Вместо това се обърна и отиде до витражния прозорец, който гледаше към канала. Постоя там за миг, светлината, идваща от прозореца, позлатяваше краищата на косата му. После направи едно движение, толкова бързо, че Алек нямаше време да реагира. Когато видя какво се случва и понечи да го предотврати, беше твърде късно.

Чу се трясък — звук от счупване — и внезапен порой от строшени стъкла като дъжд от нащърбени звезди. Джейс сведе поглед към лявата си ръка, чийто кокалчета бързо поаленяваха, и спокойно започна да наблюдава как плътните червени капки кръв се събират и стичат на пода в краката му.

Изабел премести втренчения си поглед от Джейс към дупката в стъклото, от празната среда на което струяха тънки лъчи във всички посоки, като паяжина от сребърни нишки.

— О, Джейс — каза тя с толкова нежен глас, какъвто Алек никога не беше чувал от нея. — Как, за Бога, ще обясним това на семейство Пенхалоу?

Клеъри излезе някак си от къщата. Не знаеше точно как, бе минала по най-различни стълбища и коридори, а после бе изтичала към входната врата и някак си се бе озовала на парадното стълбище на Пенхалоу, опитвайки се да реши дали да повърне в техните розови храсти, или не. Те ставаха идеално за целта и стомахът й болезнено се сви, ала фактът, че всичко, което беше яла, бе само малко супа я накара да се въздържи. Не мислеше, че в стомаха й има нещо за повръщане. Вместо това тя слезе по стълбите и се обърна наслуки към вратата на двора — тя не можеше да си спомни от коя посока бе дошла, нито как да се върне при Аматис, но май и нямаше значение. Нямаше особено желание да се върне и да обясни на Люк как трябва да напуснат Аликанте, защото в противен случай Джейс ще ги предаде на Клейва.

Може пък Джейс да беше прав. Може би тя наистина действаше прибързано и необмислено. Вероятно никога не беше помислила как това се отразява на хората, които обича. Пред погледа й изплува лицето на Саймън, ярко като на снимка, а после и това на Люк…

Тя спря и се облегна на стълба на един фенер. Квадратната стъклена форма приличаше на нещо като газена лампа, от тези, които бяха монтирани пред старинните сгради от червеникавокафяв камък в парк Слоуп. Някак си това изглеждаше успокоително.

— Клеъри! — Беше тревожният глас на някакво момче. В първия момент Клеъри си помисли, че това е Джейс . И бързо се обърна.

Не беше той. Пред нея стоеше Себастиян, тъмнокосото момче от всекидневната на Пенхалоу, леко задъхано, сякаш я беше гонило по улицата. В гърдите й се надигна същото чувство, което бе изпитала и когато го видя за първи път — припознаване, съчетано с нещо, което не можеше да определи. Не беше свързано с харесване или нехаресване — беше нещо като привличане, сякаш нещо я тласкаше към това непознато момче. Може би нещо в погледа му. Той беше красив, красив като Джейс, макар че у Джейс преобладаваше златистото, а това момче бе съчетание от бледност и сенки.

Сега, на светлината на лампите, тя видя, че чертите му не съвпадаха така точно с тези на въображаемия й принц, каквото бе първоначалното й впечатление. Дори като цветове образите бяха различни. Може би само нещо във формата на лицето, начина, по който се държеше, тъмната загадъчност на очите му…

— Добре ли си? — попита той. Гласът му беше нежен. — Изскочи от къщата като… — Гласът му трепна, когато внимателно я погледна. Тя продължаваше да държи стълба на фенера, сякаш имаше нужда да се опира на нещо. — Какво стана?