Касандра Клеър - Град от стъкло

— Аха, „казах ли ти“ — рече Джейс. — Класика в жанра.

Клеъри го изгледа с ужас.

— Как можеш да се шегуваш ? — прошепна тя. — Ти току-що заплаши Люк. Люк, който те харесва и ти вярва. Заплаши го, защото е долноземец . Какво ти става?

Изабел погледна ужасено.

— Люк е тук? О, Клеъри…

— Той не е тук — отвърна Клеъри. — Тръгна си тази сутрин и не знам къде е отишъл. Но сега виждам защо е трябвало да си тръгне. — Тя едва се насили да погледне Джейс. — Добре, печелиш. Не трябваше да идваме. Не трябваше да правя онзи Портал…

— Направила си Портал? — изуми се Изабел. — Клеъри, само магьосник може да създаде Портал. А те далеч не са много. Единственият Портал тук, в Идрис, се намира в Гард.

— Ето за това трябва да говоря с теб — изсъска Алек на Джейс, който според Клеъри изглеждаше още по-зле от преди: изглеждаше така, сякаш щеше да припадне. — Относно поръчката от миналата нощ, нещото, което доставих в Гард…

— Алек, престани. Стига — каза Джейс, прекъсвайки другото момче с внезапно отчаяние в гласа. Алек затвори уста и прехапал устни, се втренчи в Джейс. Но той сякаш не го виждаше; гледаше Клеъри с твърди като стъкло очи.

Най-после Джейс проговори.

— Права си — каза той със задавен глас, сякаш с усилие произнасяше думите. — Не биваше да идваш. Знам, че ти казах да не идваш, защото тук не е безопасно за теб, но това не беше вярно. Истината е, че не искам да си тук, защото си импулсивна и не мислиш, и всичко ще провалиш. Просто ти си такава. Не действаш внимателно, Клеъри.

— Да… проваля… всичко? — Клеъри нямаше достатъчно въздух в дробовете си, за да издаде звук, по-силен от шепот.

— О, Джейс — рече тъжно Изабел, сякаш той беше нараненият. Той не я погледна. Беше приковал поглед в Клеъри.

— Ти винаги действаш, без да мислиш — каза той. — Знаеш, че е така, Клеъри. Ако не беше ти, никога нямаше да отидем в Дюмор.

— И Саймън щеше да умре ! Това малка причина ли е? Може би беше прибързано, но…

— Може би? — повиши глас той.

— Но не всяко решение, което съм взимала, е грешно! Ти каза… след това, което направих на кораба, ти каза , че съм спасила живота на всички…

От лицето на Джейс се отдръпнаха последните остатъци от цвят. С внезапна и изненадваща бруталност той каза:

— Млъквай, Клеъри, МЛЪКВАЙ…

— На кораба ли? — Алек объркано замести поглед от единия към другия. — Какво се е случило на кораба? Джейс…

— Казах го само, за да спреш да хленчиш! — извика Джейс, без да обръща внимание на Алек, без да обръща внимание на нищо друго, освен на Клеъри. Тя усети как силата на внезапния му гняв я заля като вълна, от която краката й се подкосиха. — Ти ни носиш нещастие, Клеъри! Ти си мунди, винаги си била такава и никога — ловец на сенки. Ти не умееш да мислиш като нас, да преценяваш кое е най-добро за всички… мислиш единствено за себе си! Но сега сме във война или поне ни предстои да бъдем и аз нямам време, нито желание да вървя по петите ти, за да се уверя, че по твоя вина няма да бъде убит никой от нас!

Клеъри просто стоеше и го гледаше. Не знаеше какво да каже; той никога не бе й говорил по този начин. Тя дори не си бе представяла, че може да й говори така. Колкото и да го беше ядосвала преди, той никога не й беше говорил така, сякаш я мрази.

— Върви си вкъщи, Клеъри — каза Джейс. Звучеше много уморено, сякаш усилието да й каже това, което действително чувства, го бе изтощило. — Върви си.

Всичките й планове рухнаха — плахата й надежда да намери Фел, да спаси майка си, дори да открие Люк — нищо нямаше смисъл. Мълчаливо тръгна към вратата. Алек и Изабел я пуснаха да мине покрай тях. Никой от двамата не я погледна; вместо това гледаха встрани, израженията им бяха стъписани и смутени. Клеъри очакваше да се почувства унижена, толкова, колкото бе и ядосана, но нямаше такова нещо. Сякаш просто бе станала безчувствена.

На вратата се обърна и погледна назад. Джейс гледаше втренчено след нея. Светлината, която идваше от прозореца зад него, оставяше лицето му в сянка; всичко, което се виждаше, бяха златистите слънчеви лъчи, осветяващи русата му коса и каращи я да блести като парченца счупено стъкло.

— Когато за първи път ми каза, че Валънтайн е твой баща, не ти повярвах — рече тя. — Не само защото не исках да е истина, но и защото ти изобщо не приличаше на него. Никога не съм мислила, че може да си приличате. Но е така. Ти си като него.

Тя излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

— Те ще ме уморят от глад — каза Саймън.