Касандра Клеър - Град от стъкло

— Добре де. Аз съм долноземец, което значи боклук. Ти обаче не си. Ти си нефилим.

— Аз съм нефилим, който е бил съюзник на Валънтайн. Това ме прави не по-добър от теб. Дори по-лош. Аз съм ренегат.

— Но има много други ловци на сенки, които също са били членове на Кръга — семействата Лайтууд и Пенхалоу…

— Те всички се отрекоха. Обърнаха гръб на Валънтайн. Аз не постъпих така.

— Не постъпи ли? Но защо?

— Защото повече се страхувам от Валънтайн, отколкото от Клейва — каза Самюъл, — и ако имаш ум в главата, дневни вампире, и при теб би трябвало да е така.

— Но ние си мислехме, че си в Ню Йорк! — възкликна Изабел. — Джейс каза, че си се отказала да идваш. Каза, че си искала да останеш с майка си!

— Джейс е излъгал — каза безстрастно Клеъри. — Той не искаше да идвам тук и затова ме излъга, че ще тръгнете по-късно, а вас пък е излъгал, че съм си променила решението. Помниш ли, когато ми каза, че никога не лъжел? Оказа се, че не е вярно.

— Обикновено не го прави — рече Изабел, която пребледня. — Виж, ти да не би да дойде заради… искам да кажа, идването ти има ли нещо общо със Саймън?

— Със Саймън ? Не. Саймън, слава Богу, си е в Ню Йорк. Макар че сигурно ще е разстроен, че не сме си казали довиждане. — Равнодушното изражение на Изабел започна да изнервя Клеъри. — Хайде, Изабел. Пусни ме. Трябва да се видя с Джейс.

— Значи… дойде тук ей така, на своя глава? Имаш ли разрешение от Клейва? Моля те, кажи ми, че имаш разрешение от Клейва.

— Не точно…

— Нарушила си Закона ? — Изабел повиши глас, после внезапно млъкна и продължи почти шепнешком: — Ако Джейс разбере, ще откачи. Клеъри, трябва да си вървиш.

— Няма. Мястото ми е тук — каза Клеъри, без дори да съзнава откъде се бе взела у нея тази упоритост. — Трябва да говоря с Джейс.

— Моментът не е подходящ. — Изабел напрегнато се огледа, сякаш се надяваше да намери някого да й помогне да отпрати Клеъри. — Моля те, просто се върни в Ню Йорк, Моля те.

— Мислех, че ме харесваш , Изи — Клеъри опита да й създаде чувство за вина.

Изабел прехапа устни. Облечена бе в бяла рокля и косата й беше вдигната на кок, при което изглеждаше по-млада от обикновено. Зад нея Клеъри видя коридор с високи тавани, по стените на който висяха антично изглеждащи картини с маслени бои.

— Аз те харесвам. Само че Джейс… О, Боже, как си се облякла ? Откъде взе тази бойна униформа?

Клеъри се погледна.

— Това е дълга история.

— Не можеш да влезеш с това. Ако те види Джейс…

— О, и какво, като ме види! Изабел, дойдох в Идрис, защото майка ми… заради майка ми. Джейс може и да не ме иска тук, но не може да ме накара да си стоя вкъщи. Мястото ми е тук. Майка ми очаква да направя това заради нея. Ако беше за твоята майка, нямаше ли да го направиш и ти?

— Разбира се, че щях — каза Изабел. — Но, Клеъри, Джейс има причини…

— Тогава бих искала да ги чуя. — Клеъри се шмугна под ръката на Изабел и влезе в коридора на къщата.

— Клеъри! — изскимтя Изабел и хукна след нея, но Клеъри вече беше преполовила коридора. С част от съзнанието си, което не бе заето със старанието й да се изплъзне на Изабел, тя забеляза, че къщата напомняше много на тази на Аматис, висока и тясна, но и доста просторна и още по-богато украсена. Коридорът извеждаше към една стая с високи прозорци, които гледаха към канала. По водата се носеха бели лодки, чиито платна се издуваха като глухарче, подхвърлено на вятъра. На дивана до един от прозорците седеше тъмнокосо момче, задълбочено в четене на книга.

— Себастиян! — извика Изабел. — Не й позволявай да се качи горе!

Момчето стреснато вдигна поглед… и миг по-късно беше пред Клеъри, препречвайки й пътя към стълбите нагоре. Клеъри се смая — никога досега не бе виждала някого, който да се движи толкова бързо, с изключение на Джейс. Момчето дори не се беше задъхало; всъщност усмихваше й се.

— Значи това била прословутата Клеъри. — На лицето му грееше усмивка и Клеъри усети, че дъхът й спира. Години наред бе рисувала неин си комикс — приказка за царски син, застигнат от проклятие, според което всеки, който той обикне, ще умре. С много обич бе изваяла образа на своя тъмен, романтичен, призрачен принц, а сега ето го и него, застанал пред нея — същата бледа кожа, същата разрошена коса и очите, толкова тъмни, че чак зениците се сливаха с ирисите. Същите високи скули и дълбоки, засенчени очи, обрамчени с дълги мигли. Знаеше, че никога преди не бе виждала това момче, и все пак…