Касандра Клеър - Град от стъкло

— Не можете да направите това — рече Саймън. — Никой няма да повярва на тази история.

— Хората вярват в това, в което искат да вярват — каза Олдъртри, — а Клейвът иска да има виновен. Мога да им го осигуря. Само че за целта си ми нужен ти.

— Аз? Какво общо има това с мен?

— Признай си. — Сега лицето на инквизитора поаленя от възбуда. — Признай си, че служиш на семейство Лайтууд и че всички сте в съюз с Валънтайн. Признание в замяна на моята снизходителност към теб. Аз ще те върна при близките ти. Имаш думата ми. Но ми трябва признанието ти, за да накарам Клейва да повярва.

— Искате да потвърдя лъжата — рече Саймън. Той бе наясно, че само повтаря казаното от инквизитора, но умът му не го побираше, не можеше да събере мислите си. Лицата на семейство Лайтууд заиграха пред очите му — Алек, който не смееше да диша по пътя към Гард; тъмните очи на Изабел, вперени в него; Макс, наведен над книгата. И Джейс. Джейс беше един от тях, макар и в жилите му да не течеше тяхната кръв. Инквизиторът не каза името му, но Саймън знаеше, че Джейс ще бъде изкупителна жертва наред с останалите. И ако той страда, ще страда и Клеъри. Как стана така, помисли си Саймън, че се свърза с тези хора? С тези, за които той не е нищо повече от един долноземец, в най-добрия случай — получовек?

Той вдигна поглед към очите на инквизитора. Бяха странно въгленовочерни. Да гледаш в тях, бе все едно да се взираш в мрака.

— Не — каза Саймън. — Не, няма да го направя.

— Кръвта, която ти дадох — каза Олдъртри, — е последната, която ще видиш, докато не ми дадеш друг отговор. — В гласа му нямаше никаква учтивост, дори и фалшива. — Ще се учудиш колко много можеш да ожаднееш.

Саймън нищо не каза.

— Ще прекараш още една нощ в подземията — рече инквизиторът, като се изправи на крака и повика пазачите. — Доста спокойно е долу, нали? Мисля, че спокойната атмосфера ще помогне за отстраняването на дребния проблем с паметта.

Макар Клеъри да бе останала с впечатлението, че си спомня пътя, по който дойдоха с Люк предната нощ, се оказа, че това не е съвсем така. Най-логично й се стори да тръгне към центъра на града, но след като намери каменния двор със запустелия кладенец, не можеше да си спомни наляво ли се завиваше, или надясно. Тя зави наляво, което я отведе в лабиринт от улици, които отчайващо си приличаха и по която и да тръгнеше, все щеше да се обърка.

Най-после тя съзря една широка улица, по която се редяха магазини. От двете й страни сновяха пешеходци, никой от които не й обръщаше внимание. Някои от тях също бяха облечени в бойни униформи, макар че повечето носеха дълги старомодни палта, подходящи за хладния ден. Вятърът беше силен и Клеъри с копнеж си спомни за зеленото палто, което все още висеше в спалнята на Аматис.

Люк не бе излъгал, като каза, че ловците на сенки от цял свят са дошли тук за събранието. Клеъри се размина с една индийка във великолепно златисто сари, от една верига на кръста й висяха чифт извити ками. Някакъв висок, тъмнокож мъж с ъгловато лице на ацтек, гледаше оръжията в една витрина. Китките му бяха стегнати в гривни, направени от същия твърд, блестящ материал като този на демоничните кули. По-надолу по улицата някакъв мъж в бяла номадска роба разглеждаше нещо като карта на града.

При вида му Клеъри доби смелост да спре една минувачка в тежко брокатено палто и да я попита как да стигне до улица „Принсуотър“. Ако изобщо имаше момент, когато жителите на града не биха се учудили, ако някой не знае пътя, то това бе сега. Инстинктът й не я излъга. Без да се замисля, жената набързо я упъти.

— В края на канала Олдкасъл завивате надясно, минавате по каменния мост и излизате на „Принсуотър“. — Тя се усмихна на Клеъри. — При някого конкретно ли отивате?

— Семейство Пенхалоу.

— О, това е синята къща със златиста украса, с гръб към канала. Една такава голяма сграда. Няма как да я пропуснете.

Но жената не се оказа съвсем права. Беше голяма сграда, но Клеъри едва не я подмина, преди да се усети и да се върне да я огледа още веднъж. Всъщност цветът е повече индиго, отколкото син, помисли си тя, но пък не всеки прави разлика между нюансите. Мнозина не могат да различат лимоненожълто от шафраненожълто. Сякаш двата цвята бяха сходни! И украсата на къщата не беше златиста, а бронзова. Хубав тъмен бронз, сякаш къщата бе построена преди много години, а може пък и наистина да беше. Всичко в този град беше толкова древно…

Стига , каза си Клеъри. Винаги правеше така, когато беше напрегната — пускаше мислите си да се реят в разни посоки. Тя потърка ръце в панталона си; дланите й бяха потни и влажни. Усети грубия и сух плат по кожата си като змийска кожа.