Касандра Клеър - Град от стъкло

Резците на Саймън, вече съвсем излезли навън, се забиваха в устната му. Болката беше като от шамар. Той се придвижи напред, почти неволно, и сграбчи чашата от ръката на инквизитора. На три глътки я пресуши, после, разбирайки какво е направил, я остави на страничната облегалка на дивана. Ръката му трепереше. Едно на нула за инквизитора , помисли си той.

— Надявам се нощта, прекарана в килията, да не е била толкова неприятна за теб? Все пак, това не е стая за мъчения, момчето ми, а по-скоро място за необезпокояван размисъл. Намирам, че размишлението е основен двигател на ума, не мислиш ли? На способността да се мисли. Надявам се, че си използвал възможността да поразмишляваш. Изглеждаш ми разсъдлив младеж. — Инквизиторът наклони глава встрани. — Лично аз донесох одеялото, да знаеш. Не исках да се простудиш.

— Аз съм вампир — рече Саймън. — Ние не настиваме.

— О! — Инквизиторът изглеждаше разочарован.

— Но оценявам това със звездата на Давид и печата на Соломон — добави сухо Саймън. — Приятно е да разбереш, че някой се интересува от религията ти.

— О, да, така е, така е! — засия Олдъртри. — Тези гравюри са великолепни, нали? Невероятно симпатични и разбира се, абсолютно надеждни. Представям си, че всеки опит да се докосне вратата на килията би довел до свличане на кожата от ръката! — Той се изкиска, видимо развеселен от представата. — Но да оставим това. Би ли се отдръпнал малко назад, драги? Това е само услуга, просто услуга… ако разбираш какво имам предвид.

Саймън отстъпи крачка назад.

Нищо не се случи, но очите на инквизитора се ококориха, подпухналата кожа около тях се опъна.

— Ясно — въздъхна той.

— Кое е ясно?

— Виж къде стоиш, млади Саймън. Огледай се наоколо.

Саймън се заоглежда — нищо в стаята не се бе променило и едва сега той осъзна какво бе имал предвид Олдъртри. Той стоеше в сноп слънчева светлина, идваща от прозореца, разположен високо над тях.

Олдъртри почти се сгърчи от вълнение.

— Стоиш изложен на пряка слънчева светлина и тя по никакъв начин не ти влияе. Направо не мога да повярвам… тоест, казаха ми за това, но никога досега не съм виждал такова нещо.

Саймън нищо не каза. То нямаше и нищо за казване.

— Естествено, въпросът ми към теб е — продължи Олдъртри — дали знаеш защо притежаваш тази особеност.

— Може би, защото съм по-красив от другите вампири. — Саймън мигом съжали, че го каза. Олдъртри присви очи, а вената на слепоочието му набъбна като дебел червей. Очевидно не харесваше шеги, освен ако шегуващият се не беше той самият.

— Много смешно, много смешно — каза той. — Може ли да те попитам следното: от мига, в който възкръсна от гроба ли стана дневен вампир?

— Не — каза Саймън с тревога. — Не. Първоначално слънцето ме изгаряше. Дори ивица слънчева светлина бе в състояние да обгори кожата ми.

— Ясно. — Олдъртри закима отривисто, сякаш искаше да каже, че именно това съвпада с представата му за нещата. — И кога за първи път забеляза, че можеш да стоиш на слънчева светлина, без да усещаш болка?

— Беше в утрото след голямата битка на кораба на Валънтайн…

— По време на която си бил пленник на Валънтайн, правилно ли съм осведомен? Той те е пленил и те е заключил на кораба с намерението да използва кръвта ти за извършването на ритуала на дяволското преобразяване.

— Предполагам, че сте осведомен за всичко — каза Саймън. — Едва ли са ви нужни моите пояснения.

— О, не, далеч не съм осведомен за всичко! — извика Олдъртри, като вдигна ръце. Китките му са много слаби , забеляза Саймън, толкова слаби, че чак не подхождат на пълните му ръце. — Има още толкова много неща да добавиш, мило момче! Наистина, не мога да не се запитам дали не се е случило нещо на кораба, нещо, което те е променило . Дали, ако помислиш малко, няма да се сетиш за още нещо?

Аз пих от кръвта на Джейс , помисли си Саймън и за малко да го повтори на глас пред инквизитора само за да го ядоса… И тогава с изумление откри: Аз пих от кръвта на Джейс. Дали това не го беше променило? Възможно ли беше? А дори и да е било възможно, можеше ли да каже на инквизитора какво бе направил Джейс? Да защитава Клеъри, беше едно; да защитава Джейс — съвсем друго нещо. Той нищо не дължеше на Джейс.

Но и това не беше съвсем вярно. Джейс му бе дал да пие кръв, с нея бе спасил живота му. Щеше ли друг ловец на сенки да направи това за един вампир? А дори и да го е направил само заради Клеъри, имаше ли значение? Той си спомни как беше казал: Можех да те убия. А Джейс бе отвърнал: Аз пък щях да ти позволя. Да не говорим за неприятностите, които би си навлякъл Джейс, ако Клейвът разбереше, че е спасил живота на Саймън и как.