Касандра Клеър - Град от стъкло

После пък намери униформа на ловец на сенки, пъхната най-отдолу. Клеъри измъкна тези дрехи и с любопитство ги разстла върху скута си. Когато за първи път видя Джейс и младите Лайтууд, те бяха облечени с бойната си униформа — плътно прилепнала горна част и долнище от твърд, тъмен плат. Сега отблизо тя видя, че платът не е еластичен, а е корав, тънката кожа беше многократно мачкана и гладена, докато стане гъвкава. Горнището приличаше на яке, закопчано с цип догоре, а панталонът бе снабден с колан от халки. Коланите на ловците на сенки бяха големи и твърди, създадени, за да висят оръжия на тях.

Най-вероятно щеше да си избере някой пуловер и може би — пола. Сигурно тях е имала предвид Аматис. Но нещо я влечеше към бойната униформа; винаги се бе чудила, винаги се беше питала какво ли е да…

Няколко минути по-късно хавлиите бяха захвърлени на пода до леглото, а Клеъри с любопитство се оглеждаше в огледалото и беше доста изумена. Униформата и пасна идеално — беше тясна, но не прекалено тясна и плътно следваше извивките на краката и гърдите й. Всъщност изглеждаше така, сякаш има извивки, което беше малко странно. Не можеше да я направи умопомрачителна — съмняваше се, че изобщо нещо е в състояние да го направи, — но поне изглеждаше по-висока, а на фона на черния плат косата й беше невероятно светла. Всъщност приличам на майка си , помисли си Клеъри и потрепери.

И наистина беше така. Под кукленската външност на Джослин се криеше твърдост и издръжливост. Клеъри често се питаше кое от миналото на майка й я е направило такава, каквато е — строга и непреклонна, упорита и безстрашна. Той толкова ли прилича на Валънтайн, колкото ти на Джослин? — бе попитала Аматис и на Клеъри й бе идело да отговори, че майка й е красива, а тя самата не е. Но онази Джослин, която Аматис познаваше, беше момичето, съзаклятничело срещу Валънтайн, момичето, което тайно обединяваше нефилими и долноземци, което от своя страна е довело до разбиването на Кръга и запазването на Съглашението. Онази Джослин никога не би се съгласила да си стои спокойно в тази къща и да чака всичко в света й да се разпадне.

Без да се замисля, Клеъри прекоси стаята и бутна резето на вратата, за да заключи. После отиде до прозореца и го отвори. Към стената имаше прикрепена дървена решетка, като… Като стълба , каза си Клеъри. Точно като стълба, а стъпалата са идеално запазени.

Тя си пое дълбоко въздух и се покатери на перваза на прозореца.

На следващата сутрин пазачите дойдоха за Саймън и грубо го събудиха от и без това неспокойния му сън, изпълнен със странни сънища. Този път не му сложиха качулка, докато го водеха обратно нагоре по стълбите, и той хвърли крадешком поглед през решетестата врата на килията до неговата. Ако се бе надявал, че ще види притежателя на дрезгавия глас, който го бе заговорил снощи, щеше да се разочарова. Единственото нещо, което се виждаше през решетките, беше нещо като купчина изхвърлени парцали.

Пазачите поведоха Саймън по върволица сиви коридори, като от време на време го смушкваха, ако забележеха, че твърде дълго се заглежда в някаква посока. Най-после влязоха в една доста пищно облицована с тапети стая. По стените имаше портрети на различни мъже и жени, облечени като ловци на сенки, рамките им бяха украсени с преплетени руни. Под един от най-големите портрети имаше червен диван, на който се бе настанил инквизиторът, държейки нещо като сребърна чаша в ръка. Той я поднесе на Саймън.

— Кръв? — предложи той. — Сигурно си гладен в момента.

Той побутна чашата към Саймън и видът на червената течност в нея го удари по-силно, отколкото мирисът й. Вените му се обтегнаха като конци, опъвани от велик кукловод. Чувството беше неприятно, почти болезнено.

— Тя… човешка ли е?

Олдъртри се изкиска.

— Момчето ми! Не ставай смешен. Това е кръв от елен. Съвсем прясна.

Саймън нищо не каза. Долната му устна засмъдя там, където се бяха забили вампирските зъби, и той усети вкуса на собствената си кръв. От това му се догади.

Лицето на Олдъртри се сбърчи като изсушена слива.

— О, драги. — Той се обърна към пазачите. — А сега ни оставете, господа — каза той и те се обърнаха да си вървят. Само консулът се спря на вратата и погледна Саймън с неприкрито отвращение.

— Не, благодаря — каза Саймън, а гласът му прозвуча приглушено заради удължените му зъби. — Не искам тази кръв.

— Вампирските ти зъби говорят друго, Саймън — отвърна сърдечно Олдъртри. — Ето. Вземи я. — Той поднесе чашата и мирисът на кръв сякаш изпълни стаята като дъх на рози в градина.