Касандра Клеър - Град от стъкло

Изкачи се по стълбите и хвана тежкото мандало на вратата. То бе във формата на чифт ангелски криле, а когато почука с него, чу как звукът отеква като от огромна камбана. Миг по-късно вратата се отвори и на прага застана Изабел Лайтууд с разширени от смайване очи.

— Клеъри?

Клеъри леко се усмихна.

— Здравей, Изабел.

Изабел се облегна на касата на вратата с мрачно изражение.

— О, да му се не види.

Когато се върна в килията си, Саймън се свлече на леглото, заслушан в отдалечаващите се стъпки на пазачите.

Още една нощ. Още една нощ в затвора, докато инквизиторът го чака да си „спомни“. Сам виждаш как изглежда това отстрани. И в най-големите си страхове, и в най-лошите си кошмари, никога не му бе хрумвало, че някой може да си помисли, че действа в съюз с Валънтайн .

Валънтайн люто мразеше долноземците. Валънтайн го бе пробол с меч и бе източил кръвта му, оставяйки го да умре. Макар че, разбира се, инквизиторът не знаеше това.

От другата страна на стената на килията се чу шумолене.

— Да ти кажа, чудех се дали ще се върнеш — каза дрезгавият глас, познат на Саймън от миналата нощ. — Да разбирам ли, че не си дал на инквизитора това, което иска от теб?

— Нямам такова намерение — каза Саймън, приближавайки се до стената. Той прокара пръсти по камъка, сякаш търсеше пукнатина по него, нещо, през което да може да вижда, но нищо не откри. — Кой си ти?

— Този Олдъртри е упорит човек — рече гласът така, сякаш Саймън не бе казал нищо. — Няма лесно да се предаде.

Саймън се облегна на влажната стена.

— В такъв случай предполагам, че известно време ще прекарам тук.

— Предполагам, че нямаш желание да ми кажеш какво иска той от теб, нали?

— Защо ти е да знаеш?

Кикотът, който отговори на Саймън, прозвуча като стържене на метал в камък.

— Прекарал съм в тази килия по-дълго от теб, дневни вампире, и както виждаш, няма много неща, които да запълват мислите ти. Всяко разнообразие е добре дошло.

Саймън сплете ръце на корема си. Кръвта на елена бе изострила глада му, без изобщо да го засити. Тялото му продължаваше да изгаря от жажда.

— Защо непрекъснато ме наричаш така? — попита той. — Дневен вампир.

— Чух пазачите да си говорят за теб. Вампир, който може да се показва на дневна светлина. Никой досега не е виждал такова нещо.

— И ти вече си измислил подходяща дума за това.

— Това е долноземска дума, не я е измислил Клейвът. Има си легенди за същества като теб. Изненадан съм, че не знаеш това.

— Всъщност аз не съм долноземец от много отдавна — каза Саймън. — А ти изглежда знаеш доста за мен.

— Пазачите са бъбриви — каза гласът. — А семейство Лайтууд, появяващи се през Портала с кървящ, умиращ вампир… това дава материал за доста клюки. Макар че, да ти кажа, не очаквах да те видя тук — не и преди да започнат да приготвят килията за теб. Изненадан съм, че семейство Лайтууд са го позволили.

— И защо не? — каза горчиво Саймън. — Аз съм едно нищо. Аз съм долноземец.

— За консула може би — каза гласът. — Но семейство Лайтууд…

— Какво те?

Настъпи кратка пауза.

— Ловците на сенки, които живеят извън Идрис, по-точно тези, които управляват Институти, са склонни към повече толерантност. Докато от тукашния Клейв са доста по-консервативни.

— Ами ти? — попита Саймън. — Ти долноземец ли си?

— Долноземец? — Саймън не беше сигурен, но му се стори, че в гласа на непознатия се прокрадна раздразнение, сякаш въпросът го засегна. — Казвам се Самюъл. Самюъл Блекбърн. Аз съм нефилим. Преди години бях в Кръга, с Валънтайн. Убивах долноземци по време на Въстанието. Не съм един от тях.

— О! — преглътна Саймън. Усети солен вкус в устата си. Членовете от Кръга на Валънтайн са били преследвани и заловени от Клейва, спомни си той. С изключение на такива като семейство Лайтууд, които са били помилвани, защото са успели да се споразумеят и са приели да живеят в изгнание.

— От тогава ли си тук?

— Не. След Въстанието избягах от Идрис, преди да бъда заловен. Бях навън години наред — години , — когато като последен глупак, мислейки, че са ме забравили, се завърнах. Разбира се, заловиха ме в мига, в който си дойдох. Клейвът си има начини за следене на враговете си. Заведоха ме пред инквизиторката и няколко дни ме разпитваха. Когато приключиха, ме хвърлиха тук. — Самюъл въздъхна. — Във Франция затвор като този се нарича oubliette . Което означава „забравено място“. Тук се изхвърля боклукът, за който не искаш повече да се сещаш, така че той да си изгние, без да те тревожи със зловонието си.