Касандра Клеър - Град от стъкло

Момчето сякаш се обърка.

— Не мисля… срещали ли сме се преди?

Клеъри безмълвно поклати глава.

— Себастиян! — Косата на Изабел се бе изплъзнала от кока и падаше по раменете й, а погледът й мяташе гневни искри. — Не се занасяй с нея. Тя не бива да е тук. Клеъри, върви си.

Клеъри с усилие откъсна поглед от Сабестиян и гневно изгледа Изабел.

— Какво, да се върна в Ню Йорк? И как да стане това?

— А как се озова тук ? — осведоми се Себастиян. — Да се промъкнеш в Аликанте, си е цяло геройство.

— Минах през един Портал — каза Клеъри.

— Портал? — изненада се Изабел. — Но в Ню Йорк няма вече Портали. Валънтайн ги разтуши и двата…

— Не ти дължа обяснения — каза Клеъри. — Не и преди ти да ми дадеш такива. Първо, къде е Джейс?

— Няма го — отвърна Изабел почти едновременно със Себастиян, който от своя страна каза:

— Той е горе.

Изабел се обърна към него.

— Себастиян! Млъквай!

Себастиян изглеждаше смутен.

— Но тя му е сестра. Той няма ли да иска да я види?

Изабел отвори уста, но после пак я затвори. Клеъри видя как тя се зачуди дали е целесъобразно да обяснява сложната й връзка с Джейс на объркания Себастиян, или да остави неприятната изненада на Джейс. Най-накрая вдигна ръце в знак на примирение.

— Добре, Клеъри — каза тя с необичайна за нея доза гняв в гласа. — Върви и прави каквото искаш, независимо от това, кой ще бъде наранен. Ти не се спираш пред нищо, нали?

Ох! Клеъри хвърли укорителен поглед на Изабел, после се обърна към Себастиян, който мълчаливо се отстрани от пътя й. Тя се стрелна покрай него и хукна нагоре по стълбите, без да обръща внимание на гласовете долу, където Изабел хокаше горкия Себастиян. Но Изабел си беше такава — ако имаше наоколо момче и трябваше да се лепне вина на някого, то тя не се поколебаваше.

Стълбите извеждаха на площадка с еркерен прозорец, който откриваше изглед към града. В еркерната ниша седеше момче и четеше. Когато Клеъри изкачи стълбите, той вдигна поглед и замига от почуда.

— Аз те познавам.

— Здрасти, Макс. Аз съм Клеъри, сестрата на Джейс. Помниш ли ме?

Макс грейна.

— Ти ми показа как да чета Наруто — рече той, като й подаде книгата си. — Виж, имам още една. Тази се казва…

— Макс, сега не мога да говоря. Обещавам, че после ще разгледам книгата ти. Знаеш ли къде е Джейс?

Макс помръкна.

— В онази стая — каза той, като посочи последната врата надолу по коридора. — И аз исках да отида с него там, но той ми каза, че не било за деца. Всички ми казват така.

— Съжалявам — рече Клеъри, но мислите й бяха другаде. Мислеше за предстоящия момент — какво ще каже на Джейс, когато го види, и какво би й казал той? Докато вървеше по коридора към вратата, разсъждаваше: По-добре да бъдем приятели и да не се караме; ако се нахвърля с упреци срещу него, той ще заеме отбранителна позиция. Той трябва да разбере, че мястото ми е тук, точно както и неговото. Няма нужда да треперят над мен като над фин порцелан. И аз съм силна…

Тя отвори вратата. Помещението приличаше на библиотека, по стените бяха наредени книги. Беше ярко осветено, светлината струеше от един висок витражен прозорец. В средата на стаята стоеше Джейс. Той не беше сам, дори тъкмо обратното. С него имаше едно тъмнокосо момиче — момиче, което Клеъри не бе виждала досега, и двамата страстно се прегръщаха.

Вълна от замайване връхлетя Клеъри, сякаш целият въздух бе изсмукан от стаята. Понечи да се върне, но се олюля и удари рамото си във вратата. Ударът произведе шум, който накара Джейс и момичето да се отдръпнат един от друг.

Клеъри се вцепени. Двамата се втренчиха в нея. Тя забеляза, че момичето е с тъмна права коса, дълга до раменете, и изключително красиво. Горните копчета на ризата й бяха откопчани и показваха ивица от дантеления сутиен. Клеъри се почувства така, сякаш някой я бе ударил.

Момичето вдигна ръце към блузата си и бързо закопча копчетата. Изглежда, й бе станало неприятно.

— Извинявай, но коя си ти? — попита намръщено тя.

Клеъри не отговори — тя гледаше Джейс, който на свой ред се беше втренчил в нея невярващо. Лицето му бе загубило цвета си, бяха останали само тъмните кръгове около очите. Той гледаше Клеъри така, както се гледа буре с барут.

— Ейлийн. — Гласът на Джейс бе лишен от всякаква топлота и цвят. — Това е сестра ми, Клеъри.

— О! О! — Лицето на Ейлийн се отпусна в леко смутена усмивка. — Извинявай! Ама че среща. Здравей, аз съм Ейлийн.