Касандра Клеър - Град от стъкло

Бе легнал на пода на килията си, камъкът студенееше на гърба му. От този ъгъл през прозореца се виждаше небето. През дните, последвали превръщането му във вампир, когато си мислеше, че никога повече няма да види дневна светлина, Саймън непрекъснато мислеше за слънцето и небето. За начина, по който се редуват цветовете на небето през деня: бледото небе сутрин, наситеното синьо на обяд и кобалтовата тъмнина по здрач. Той лежеше буден в тъмнината, а в мозъка му се редяха нюанси на синьото. Сега, легнал по гръб на пода на килия в подземията на Гард, той се питаше дали дневната светлина и всичките й нюанси не му бяха върнати само, за да прекара краткия, неприятен остатък от живота си в това тясно пространство и да вижда само тази ивица светлина през единичния прозорец с решетка в стената.

— Чу ли какво казах? — повиши глас той. — Инквизиторът ще ме умори от глад. Като ме лишава от кръв.

Чу се шумолене. Едва доловима въздишка. После Самюъл проговори.

— Чух те. Само не разбирам какво очакваш да направя по въпроса. — Той направи пауза. — Съжалявам за теб, дневни вампире, ако това може да те успокои.

— Всъщност, не — каза Саймън. — Инквизиторът иска от мен да лъжа. Иска да кажа, че семейство Лайтууд са съюзници на Валънтайн. После щял да ме изпрати у дома. — Той се обърна по корем, камъните се забиваха в кожата му. — Няма значение. Не знам защо ти казвам всичко това. Ти сигурно не разбираш за какво изобщо говоря.

Самюъл издаде звук, приличащ на нещо средно между кикот и кашлица.

— Всъщност, разбирам. Познавам семейство Лайтууд. Бяхме заедно в Кръга. Семейство Лайтууд, Уейланд, Пангборн, Пенхалоу. Все добри семейства от Аликанте.

— И Ходж Старкуедър — каза Саймън, като се сети за наставника на децата на Лайтууд. — Той също, нали?

— Да, и той. Но неговото семейство не беше толкова уважавано. Навремето Ходж показваше потенциал, но се боя, че така и не го осъществи. — Самюъл направи пауза. — Олдъртри винаги е мразел семейство Лайтууд. Е, в детските години, разбира се. Той не беше нито богат, нито умен, нито привлекателен и те не се отнасяха особено добре с него. Не мисля, че някога ще им го прости.

— Богат? — попита Саймън. — Мислех, че всички ловци на сенки получават заплати от Клейва. Като… не знам, при комунизма или нещо такова.

— На теория на всички ловци на сенки се плаща честно и еднакво — рече Самюъл. — Някои, заемащи високи длъжности в Клейва, и такива, с по-големи отговорности — ръководене на Институт, например — получават по-висока заплата. Има и такива, които живеят извън Идрис и са избрали да печелят пари в света на мунданите. Това не е забранено, ако се отделя от тях и за Клейва. Но… — Самюъл въздъхна — видя къщата на Пенхалоу, нали? Как ти се стори?

Саймън се замисли.

— Доста внушителна.

— Това е една от най-хубавите къщи в Аликанте — рече Самюъл. — Те имат и друга къща, една вила в провинцията. Подобно на всички богати семейства. Виждаш ли, има и друг начин един нефилим да се сдобие с пари. Нарича се „плячка“. Нещо, отнето от убит демон или долноземец, става имущество на ловец на сенки. Така че, ако богат магьосник наруши Закона и бъде убит от нефилим…

Саймън потрепери.

— Значи, убиването на долноземци е печеливш бизнес?

— Би могло да бъде — каза горчиво Самюъл, — ако много-много не подбираш кого да убиеш. Ето, виждаш защо се вдига толкова пушилка срещу Съглашението. То бърка в джоба на хората, карайки ги да внимават кого убиват. Може би затова се присъединих към Кръга. Моето семейство никога не е било богато, а да те гледат отвисоко само защото не си приел кървави пари…

Той млъкна.

— Но от Кръга също са убивали долноземци — каза Саймън.

— Защото си мислехме, че това е наше призвание — отвърна Самюъл. — Не от алчност. Макар че сега не мога да си обясня как ми е хрумвало дори, че има разлика. — Звучеше уморено. — Заради Валънтайн. Имаше нещо в него. Умееше да те убеди във всичко. Помня как стоях до него с окървавени ръце, свел поглед към тялото на една мъртва жена, и мислех, че това, което правя, е правилно, само защото Валънтайн е казал така.

— Мъртва долноземка ли?

От другата страна на стената Самюъл задиша тежко. Накрая обясни:

— Разбери, щях да направя всичко, за което той ме помоли. Всеки от нас би постъпил така. Семейство Лайтууд също. Инквизиторът знае това и се опитва да го използва. Но трябва да си наясно с едно: има голяма вероятност дори и ако предадеш семейство Лайтууд, той да те убие, за да ти попречи да се раздрънкаш след това. Зависи дали към момента мисълта да бъде снизходителен го кара да се чувства могъщ.