Касандра Клеър - Град от стъкло

— Няма значение — каза Саймън. — Нямам намерение да го правя. Няма да предам семейство Лайтууд.

— Сериозно? — усъмни се Самюъл. — Имаш ли причина за това? Толкова ли те е грижа за семейство Лайтууд?

— Всичко, което трябва да разкажа за тях, ще бъде лъжа.

— Но може би той иска да чуе точно лъжа. Искаш да се прибереш у дома, нали?

Саймън втренчено погледна стената, сякаш се надяваше през нея да види човека от другата й страна.

— Ти би ли го направил? Би ли излъгал?

Самюъл се закашля — хрипкава кашлица, която не свидетелстваше за добро здраве. Пък и тук, долу, беше влажно и студено, което не пречеше на Саймън, но беше доста противопоказно за обикновен човек.

— Не чакай от мен етични съвети — каза той. — Но да, аз вероятно бих излъгал. На първо място винаги слагам спасяването на собствената си кожа.

— Сигурен съм, че не е така.

— Напротив — рече Самюъл, — така е. Ето нещо, което ще разбереш, като пораснеш, Саймън, и то е, че когато хората ти кажат нещо неприятно за себе си, обикновено е истина.

Само че аз никога няма да порасна , помисли си Саймън. На глас отвърна:

— За първи път ме наричаш Саймън. Саймън, а не дневен вампир.

— Май си прав.

— Колкото до семейство Лайтууд — каза Саймън, — не че толкова ги харесвам. Искам да кажа, харесвам Изабел, донякъде Алек, а също и Джейс. Но всъщност го правя заради едно момиче. Джейс е неин брат.

Когато Самюъл отговори, гласът му за пръв път звучеше искрено развеселен.

— Нещата винаги опират до момиче.

Когато Клеъри затвори вратата след себе си, Джейс се отпусна на стената, сякаш краката му се бяха подкосили. По посивялото му лице бе изписана смесица от ужас, шок и нещо подобно на… облекчение, сякаш току-що е избегната катастрофа.

— Джейс — каза Алек, като пристъпи към приятеля си. — Наистина ли мислиш…

Джейс прекъсна Алек и заговори с нисък глас:

— Махнете се — рече той. — Просто и двамата се махнете.

— Или какво? — попита предизвикателно Изабел. — Ще съсипеш още повече живота си? За какво, по дяволите, беше всичко това?

Джейс поклати глава.

— За да я отпратя. Това е най-доброто за нея.

— Ти направи много повече от това, да я отпратиш. Съсипа я. Видя ли лицето й?

— Налагаше се — каза Джейс. — Няма да разберете.

— Вероятно е било за нейно добро — рече Изабел. — Надявам се, че и за твое.

Джейс извърна лице.

— Просто… искам да остана сам, Изабел. Моля те.

Изабел погледна тревожно брат си. Джейс никога не молеше. Алек сложи ръка на рамото й.

— Не се тревожи, Джейс — каза той колкото можеше по-внимателно. — Сигурен съм, че тя ще се оправи.

Джейс вдигна ръка и погледна Алек, без всъщност да го вижда — сякаш се вглеждаше в нищото.

— Не, няма да се оправи — рече той. — Но все пак това ми беше ясно. Като стана дума, за какво искаше да говориш с мен преди малко? Изглежда беше важно за теб.

Алек свали ръката си от рамото на Изабел.

— Не исках да ти го казвам пред Клеъри…

Джейс най-накрая фокусира погледа си върху Алек.

— Какво толкова не можеш да ми кажеш пред Клеъри?

Алек се поколеба. Той рядко бе виждал Джейс толкова разстроен и не можеше да си представи какво би станало, ако добавеше още неприятни изненади. Но нямаше как да премълчи това. Джейс трябваше да знае.

— Вчера — каза тихо той, — когато заведох Саймън в Гард, Малачи ми каза, че Магнус Бейн ще го посрещне от другата страна на Портала, в Ню Йорк. Затова изпратих писмо по огъня на Магнус. Тази сутрин се чух с него. Той не се е виждал със Саймън в Ню Йорк. Всъщност той каза, че в Ню Йорк вече няма Портал, откакто Клеъри е минала през него.

— Сигурно Малачи се е объркал — предположи Изабел, след един бърз поглед към пепелявото лице на Джейс. — Може би някой друг е посрещнал Саймън от другата страна. А и Магнус може да греши за активността на Портала…

Алек поклати глава.

— Тази сутрин ходих с майка ми в Гард. Щях сам да попитам Малачи за това, но когато го видях… не мога да кажа защо, но се скрих зад ъгъла. Нямах желание да се изправя пред него. После го чух да разговаря с един от пазачите. Каза да качат вампира горе, защото инквизиторът искал отново да говори с него.

— Сигурен ли си, че е ставало въпрос за Саймън? — попита Изабел, но гласът й не беше убедителен. — Може би…

— Присмиваха се за това, колко глупав бил този долноземец да вярва, че ще го изпратят в Ню Йорк ей така, без да го разпитат. Единият от тях каза, че по принцип не можел да повярва, че някой е имал наглостта да го вкара в Аликанте. А Малачи отвърна: „А вие какво очаквате от сина на Валънтайн?“