Касандра Клеър - Град от стъкло

— Скарах се с Джейс — каза тя, като се опитваше да придаде равнодушие на гласа си. — Знаеш как е.

— Всъщност, не знам — отвърна той почти извинително. — Нямам сестри, нито пък братя.

— Щастливец — каза тя и бе учудена от горчивината в собствения си глас.

— Не го мислиш сериозно. — Той се приближи към нея и когато го направи, уличната лампа замига и ги заля с бяла магическа светлина. Себастиян вдигна поглед към светлината и се усмихна. — Това е знак.

— Знак за какво?

— Знак, че ще ми позволиш да те изпратя до вас.

— Но аз нямам представа къде е това — отбеляза тя. — Изгубих пътя за обратно. Не помня как съм дошла.

— Добре, при кого си отседнала?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Няма да кажа на никого — рече той. — Кълна се в ангела.

Тя го погледна изумено. За един ловец на сенки това си беше силна клетва.

— Добре — каза тя, преди да е размислила. — Отседнала съм при Аматис Херондейл.

— Идеално. Знам точно къде живее. — Той предложи ръката си. — Тръгваме ли?

Тя се насили да се усмихне.

— Малко си досаден, знаеш ли.

Той сви рамене.

— Имам слабост към госпожици в беда.

— Не бъди сексист.

— Не бих казал, че съм. Бих предложил услугите си и на господа, изпаднали в затруднение. Еднакво приятно е — каза той и отново предложи ръката си. Този път тя я пое.

Алек затвори вратата на малката мансарда след себе си и се обърна към Джейс. Обичайният цвят на очите му беше като този на езерото Лин, бледо, спокойно синьо, но при смяната на настроенията му този цвят се променяше. В момента те бяха с цвета на Ийст Ривър по време на буря. Изразът в тях също беше буреносен.

— Седни — каза той на Джейс, като му посочи нисък стол до фронтонния прозорец. — Ще донеса бинт.

Джейс седна. Стаята, която си деляха с Алек, се намираше на тавана на Пенхалоу и беше малка, с тесни легла, разположени до две срещуположни стени. Дрехите им висяха на ред закачалки на стената. Прозорецът пропускаше слаба светлина — вече се смрачаваше и небето през стъклото беше с цвят на индиго. Джейс наблюдаваше как Алек се навежда да измъкне изпод леглото една раница и как силно дърпа ципа й. Шумно потършува в съдържанието й, след което се изправи на крака с кутия в ръце. Джейс забеляза, че това бе кутия с медицински принадлежности, които използваха, когато руните не помагаха — антисептици, бинтове, скалпели и марли.

— Няма ли да използваш лечителната руна? — попита Джейс повече от любопитство, отколкото от нещо друго.

— Не. Ти можеш само… — Алек млъкна и хвърли кутията на леглото с едва доловимо проклятие. Той отиде до малката мивка на стената и изми ръцете си с такова настървение, че водата се разплиска навън. Джейс го наблюдаваше с небрежно любопитство. Ръката му започна да гори от тъпа и пареща болка.

Алек взе отново кутията, бутна един стол срещу Джейс и се тръшна на него.

— Дай ми ръката си.

Джейс протегна ръка. Трябваше да признае, че изглеждаше доста зле. Всичките му четири кокалчета бяха нарязани като червени лъчи на звезди. По пръстите му имаше засъхнала кръв, която образуваше червено-кафява ръкавица.

Алек се намръщи.

— Ти си идиот.

— Благодаря — рече Джейс. Наблюдаваше търпеливо как Алек, наведен над ръката му, с една пинсета внимателно отстранява забилите се в кожата му късчета стъкло. — И защо?

— Какво защо?

— Защо не използваш лечителна руна? Това не е нараняване от демон.

— Защото така. — Алек взе синьото шише с антисептик. — Мисля, че няма да е зле да изпиташ малко болка. Да се полекуваш като мундан. Бавно и мъчително. Може пък да понаучиш нещо. — Той нанесе щипещата течност върху раните на Джейс. — Въпреки че се съмнявам.

— Знаеш, че винаги мога и сам да си направя лечителна руна.

Алек започна да увива с бинт ръката на Джейс.

— Тогава ще кажа на Пенхалоу какво наистина се случи, вместо да ги оставя да си мислят, че е нещастен случай. — Той завърза бинта толкова стегнато, че Джейс се намръщи. — Знаеш ли, ако можех да предположа, че ще си причиниш това, никога не бих ти казал за Саймън.

— Напротив, щеше да ми кажеш. — Джейс наклони глава встрани. — Не знаех, че нападението ми над витражния прозорец ще те разстрои чак толкова много.

— Ами, просто… — Приключил с превързването, Алек сведе поглед към ръката на Джейс, ръка, която все още държеше между своите. Представляваше някакъв бял бинтован вързоп, изцапан с кръв на местата, където пръстите на Алек го бяха докосвали. — Защо си причиняваш това? Нямам предвид счупването на прозореца, а начина, по който говореше с Клеъри. Защо се самонаказваш? Не си виновен за чувствата си.