Касандра Клеър - Град от стъкло

Клеъри погледна над каменния мост. В далечината видя къщата на Аматис. Всички прозорци светеха. Тя въздъхна.

— Вече мога сама да се прибера, благодаря.

— Не искаш ли да те придружа до…

— Не. Освен ако не искаш и ти да загазиш.

— Мислиш, че аз бих загазил? За това, че съм бил така любезен да те изпратя до вкъщи?

— Никой не бива да знае, че съм в Аликанте — рече тя. — Предполага се, че е тайна. И не се сърди, но ти все пак си чужд.

— Бих искал да не бъда — каза той. — Искам да те опозная по-добре. — Гледаше я със смесица от шеговитост и известна плахост, сякаш не беше сигурен как ще бъде възприето току-що казаното от него.

— Себастиян — каза тя, усетила внезапен прилив на умора. — Радвам се, че искаш да ме опознаеш. Но аз нямам сили да опозная теб. Съжалявам.

— Аз нямах предвид…

Но тя вече се отдалечаваше от него към моста. Насред пътя се обърна и го погледна. Той изглеждаше странно унил в ивицата лунна светлина, тъмната му коса падаше върху лицето му.

— Рейгнър Фел — каза тя.

Той я погледна втренчено.

— Какво?

— Попита ме защо съм дошла тук, макар да знам, че не бива — рече Клеъри. — Майка ми е болна. Наистина е зле. Може да умре. Единственото, което ще й помогне, единственият човек, който може да й помогне, е магьосник на име Рейгнър Фел. Само че не знам къде да го намеря.

— Клеъри…

Тя отново се обърна към къщата.

— Лека нощ, Себастиян.

Изкачването по дървената решетка беше по-трудно, отколкото слизането по нея. Ботушите на Клеъри се пързулнаха на няколко пъти по влажната каменна стена и тя си отдъхна, когато най-после изпълзя през перваза на открехнатия прозорец и почти се строполи в спалнята.

Но еуфорията й не трая дълго. Малко след като ботушите й тупнаха на пода, блесна ярка светлина, лека експлозия, която направи стаята светла като ден.

Аматис бе седнала в края на леглото, с изправен гръб и камък с магическа светлина в ръка. Той блестеше толкова ярко, че нищо не омекотяваше твърдите черти на лицето й, нито извитите ъгълчета на устата. Няколко дълги мига тя се взираше безмълвно в Клеъри. След което каза:

— В тези дрехи си същата като Джослин.

Клеъри се изправи на краката си.

— Аз… аз съжалявам — каза тя. — За това, което направих…

Аматис сключи ръка около магическата светлина и така намали блясъка й. Клеъри примигна във внезапно настъпилия полумрак.

— Свали тази униформа — рече Аматис — и ела при мен долу в кухнята. Не си и помисляй пак да се измъкнеш през прозореца — допълни тя — или следващия път ще намериш този дом заключен за теб.

Клеъри преглътна трудно и кимна.

Аматис се изправи и излезе, без да каже нито дума повече. Клеъри бързо свали униформата си и облече собствените си дрехи, които, вече сухи, висяха на таблата на леглото — джинсите й бяха малко вкоравени, но пък й бе приятно отново да облече познатата тениска. Тя приглади назад разпиляната си коса и се отправи надолу по стълбите.

Последния път, когато видя приземния етаж на къщата на Аматис, тя не бе на себе си и халюцинираше. Спомняше си някакви дълги коридори, които се простираха в безкрайността, и един огромен старинен часовник, чието тиктакане звучеше като ударите на умиращо сърце. Сега тя се бе озовала в малка, уютна всекидневна, с прости дървени мебели и вехто килимче на пода. Малкият размер и ярките цветове й напомняха за тяхната всекидневна у дома в Бруклин. Прекоси я мълчаливо и влезе в кухнята, където огънят бумтеше в камината и стаята бе изпълнена с топла мека светлина. Аматис седеше на масата. Раменете й бяха увити в син шал; така косата й изглеждаше още по-сива.

— Ето ме. — Клеъри се поколеба на вратата. Не можеше да определи дали Аматис е ядосана, или не.

— Мисля, че няма нужда да питам къде си ходила — каза Аматис, без да вдига поглед от масата. — Ходила си да видиш Джонатан, нали? Трябваше да предположа. Може би, ако имах свои деца, щях да съм наясно кога едно дете ме лъже. А толкова се надявах, поне този път, да не разочаровам напълно брат си.

— Да разочароваш Люк?

— Знаеш ли какво се случи, когато той бе ухапан? — Аматис се втренчи право пред себе си. — Когато брат ми беше ухапан от върколак… разбира се, беше въпрос на време това да се случи, защото Валънтайн винаги бе поемал необмислени рискове за себе си и последователите си, той дойде и ми каза какво е станало и как се страхува да не заболее от ликантропия. А аз отвърнах… казах му…

— Аматис, не е нужно да ми разказваш…