Касандра Клеър - Град от стъкло

— От около две седмици.

— И как се случи това? Нападнали са те на улицата или може би в леглото през нощта? Знаеш ли кой те е превърнал ?

— Ами… не точно.

— Но, моето момче! — извика Олдъртри. — Как може да не знаеш такова нещо? — Погледът, който той хвърли на Саймън, беше открит и пълен с любопитство. Изглежда толкова безобиден, помисли си Саймън. Като някой дядо или симпатичен стар чичо. Вероятно само си бе въобразил, че долавя горчивата миризма.

— Наистина не беше толкова просто — рече Саймън и започна да разказва за двете си ходения до хотел Дюмор, веднъж като плъх и втори път под натиска на самовнушението, което бе толкова силно, че сякаш някакви огромни клещи го бяха хванали и накарали да отиде точно където те искаха. — Виждате ли — завърши той, — в момента, в който пристъпих прага на хотела, бях нападнат. Нямаше как да разбера кой точно от тях ме е превърнал или дали не са били всички наведнъж.

Инквизиторът се изкиска.

— О, драги мой, драги мой. Това никак не е добре. Направо е разстройващо.

— На същото мнение съм — съгласи се Саймън.

— Това няма да се хареса на Клейва.

— Какво? — Саймън съвсем се обърка. — Какво ги е грижа Клейва как съм станал вампир?

— Ами, разбирам да си бил нападнат — обясни примирително Олдъртри. — Но ти сам си отишъл там и директно си се предал на вампирите, нали? Отстрани изглежда малко така сякаш си искал да бъдеш един от тях.

— Не съм искал да бъда един от тях! Не затова отидох в хотела!

— Ясно, ясно — каза утешително Олдъртри. — Нека да поговорим за друго, съгласен ли си? — Без да дочака отговор, той продължи. — Как стана така, че вампирите те оставиха жив, така че да се превърнеш в дете на нощта, млади Саймън? Предвид факта, че си навлязъл на територията им, е трябвало да се очаква да се нахранят с теб, докато умреш, а после да изгорят тялото ти, за да ти попречат да се преобразиш.

Саймън отвори уста да отговори, да каже на инквизитора как Рафаел го бе занесъл в Института, а после Клеъри, Джейс и Изабел го бяха занесли на гробището и как бдяха над него, докато той намери път за излизане от собствения си гроб. Ала се поколеба. Имаше само бегла представа за това, какво повелява Законът, но някак си се съмняваше, че за ловците на сенки е в реда на нещата да гледат как възкръсват вампири или да ги захранват с кръв.

— Не знам — рече той. — Нямам представа защо решиха да ме превърнат, вместо да ме убият.

— Но някой от тях трябва да ти е дал да пиеш от кръвта му, иначе не би станал… така де, това, което си в момента. Да не би да искаш да кажеш, че не знаеш кой е вампирският ти господар?

Моят вампирски господар? Саймън никога не бе мислил за това по този начин — той бе поел от кръвта на Рафаел съвсем случайно. И му беше трудно да възприема вампирчето като господар или нещо такова. Рафаел изглеждаше по-малък от Саймън.

— Боя се, че е така.

— О, драги. — Инквизиторът въздъхна. — Много неуместно.

— Кое е неуместно?

— Ами това, че ме лъжеш, момчето ми. — Олдъртри поклати глава. — А аз толкова разчитах на съдействието ти. Това е ужасно, просто ужасно. Ти твърдо нямаш намерение да ми кажеш истината, така ли? Отказваш ми тази услуга?

— Аз ви казвам истината!

Инквизиторът клюмна като неполято цвете.

— Срамота — каза и отново въздъхна. — Срамота. — Той прекоси помещението и почука отривисто на вратата, като все още клатеше глава.

— Какво има? — В гласа на Саймън се прокрадваха тревога и объркване. — Какво става с Портала?

— Порталът ли? — Олдъртри се изкиска. — Нали не си си въобразявал, че ще те пусна да си тръгнеш просто ей така?

Преди Саймън да успее да отговори, вратата рязко се отвори и в помещението нахлуха ловци на сенки, облечени в черни униформи, и го хванаха. Той се замята, когато някакви силни ръце се сключиха около неговите. Захлупиха главата му с качулка и така му отнеха възможността да вижда. Той риташе в тъмнината, кракът му се удари в нещо и чу как някой изруга.

После грубо го дръпнаха назад, в ухото му изръмжа яден глас.

— Направи го още веднъж, вампире, и ще излея светена вода в гърлото ти, а после ще гледам как умираш, докато повръщаш кръв.

— Стига! — Тънкият, тревожен глас на инквизитора се издигна. — Не е нужно да се прибягва до заплахи! Аз само се опитвам да дам урок на нашия гост. — Вероятно бе пристъпил напред, защото Саймън отново усети странния горчив мирис, леко притъпен от качулката. — Саймън, Саймън — рече Олдъртри. — Толкова се радвах да се запозная с теб. Надявам се една нощ в килиите на Гард да даде желания ефект и на сутринта да бъдеш малко по-склонен да ни съдействаш. Аз все още съм оптимист относно бъдещите ни отношения, просто трябва да преодолеем тази малка спънка. — Ръката му се озова върху рамото на Саймън. — Заведи го долу, нефилиме.