Касандра Клеър - Град от стъкло

— Ти направи достатъчно за нас, Александър. Благодаря за помощта ти.

— Но Саймън… — започна Алек.

— Всичко ще бъде наред — увери го инквизиторът. — Малачи, изпрати Александър, ако обичаш. И му дай камък с магическа светлина, за да се прибере, в случай че не си носи. Нощем пътят може да бъде опасен.

И с още една пленителна усмивка той отведе Саймън, като остави Алек да гледа втренчено след тях.

Сякаш светът около Клеъри гореше, когато Люк я пренесе през прага на къщата и тръгна по дълъг коридор, следвайки Аматис, която вървеше пред тях с магическата светлина. Изпаднала в делириум, Клеъри имаше чувството, сякаш коридорът ставаше все по-дълъг, като в някакъв кошмар. После светът се преобърна и тя изведнъж се озова върху студена повърхност, а някакви ръце приглаждаха одеяло върху нея. Сини очи я гледаха отгоре загрижено. — Изглежда много зле, Лушън — рече Аматис, а гласът й звучеше провлачено в ушите на Клеъри като от развалена плоча. — Какво е станало с нея?

— Изпи половината езеро Лин. — Гласът на Люк затихваше и за миг погледът на Клеъри се проясни. Тя лежеше на студения, облицован с плочки под на някаква кухня и над главата й Люк ровеше в един шкаф. Кухнята беше с олющени жълти стени, като до една от тях имаше старомодна черна метална печка, зад чиято решетка пращяха пламъци и причиняваха болка на очите й.

— Анасон, беладона, хелбор… — Люк се извърна от шкафа, хванал няколко стъкленици. — Можеш ли да направиш отвара от тези неща, Аматис? Аз ще я преместя по-близо до печката. Тя трепери.

Клеъри се опита да каже нещо, да им обясни, че няма нужда да я затоплят повече, че изгаря, но от устата й излизаха само някакви неразгадаеми и за самата нея звуци. Тя се чу как изхленчи, когато Люк я повдигна, а после стана горещо и сякаш лявата й страна започна да се топи — дори не съзнаваше, че всъщност й е студено. Зъбите й силно тракаха и тя усети кръв в устата си. Всичко около нея затрепери подобно на вода, разклатена в стъклена чаша.

— Езерото на сънищата? — попита недоверчиво Аматис. Клеъри не можеше ясно да я види, но изглежда бе застанала близо до печката с голяма дървена лъжица в ръка. — Какво е правила там? Джослин знае ли къде…

И светът изчезна, или поне реалният свят, кухнята с жълтите стени и уютният огън зад решетката.

Вместо тях тя видя водите на езерото Лин, с отразяващ се в тях огън, сякаш бяха парче лъскаво стъкло, по което се разхождаха ангели. Ангели с бели криле, които висяха окървавени и изпочупени от гърбовете им, и всеки от тях беше с лицето на Джейс. Имаше и други ангели, с криле като черни сенки, те докосваха огъня с ръце и се смееха…

— Тя постоянно вика брат си. — Гласът на Аматис кънтеше, сякаш се спускаше от много високо. — Той е със семейство Лайтууд, нали? Отседнали са при Пенхалоу на улица „Принсуотър“. Бих могла…

— Не — каза рязко Люк. — Не. По-добре Джейс да не знае за това.

Джейс ли викам? Защо ли го правя? — питаше се Клеъри, но мисълта й не се задържа дълго. Отново я обгърна мрак и тя пак започна да халюцинира. Този път сънуваше Алек и Изабел; и двамата изглеждаха така, сякаш бяха минали през кървава битка, лицата им бяха набраздени с мръсотия и сълзи. После те изчезнаха и в съня й се появи някакъв мъж без лице, с черни крила, които излизаха от гърба му като на прилеп. Когато той се усмихна, от устата му бликна кръв. Молейки се видението да изчезне, Клеъри стискаше очите си…

Мина доста време, преди отново да долови гласовете над себе си.

— Пийни това — каза Люк. — Клеъри, трябва да изпиеш това! — И после усети някакви ръце на гърба си и някаква течност, която изливаха в устата й от напоена кърпа. Течността имаше горчив и неприятен вкус, от който й се гадеше, но ръцете на гърба й бяха непреклонни. Тя преглътна въпреки болката в подутото си гърло. — Ето — каза Люк, — ето че се получава.

Клеъри бавно отвори очи. До нея бяха коленичили Люк и Аматис, а техните приличащи си сини очи бяха изпълнени с тревога. Тя погледна зад тях и не видя нищо — нито ангели, нито дяволи с крила като на прилеп, само жълти стени и бледорозов чайник, който едва се крепеше на прозоречния перваз.

— Ще умра ли? — прошепна тя.

Люк се усмихна уморено.

— Не. Трябва да мине още време, докато напълно се възстановиш, но вече си вън от опасност.

— Добре. — Тя беше твърде изтощена, за да почувства каквото и да е, дори и облекчение. Имаше усещането, че всичките й кости са извадени и тялото й виси празно и отпуснато. Тя погледна сънливо нагоре през миглите си и каза без много-много да мисли: — Очите ти са същите.