Касандра Клеър - Град от стъкло

Люк я погледна неразбиращо.

— Същите като на кого?

— Като нейните — рече Клеъри, като премести сънения си поглед към Аматис, която изглеждаше смутена. — Същото синьо.

По лицето на Люк премина лека усмивка.

— Е, все пак не е изненадващо — каза той. — Досега нямах възможност да ви представя както си му е редът. Клеъри, това е Аматис Херондейл. Моята сестра.

Инквизиторът мълчеше, докато се отдалечиха достатъчно, така че Алек и консулът да не могат да ги чуят. Саймън го следваше нагоре по тясната пътека, осветена от магическата светлина, като се опитваше да не поглежда към нея. Усещаше издигащите се около него стени на Гард като корпуса на кораб, който се издига от океана. От прозорците струяха светлини, които прорязваха небето със сребристите си сияния. Имаше и ниски прозорци, поставени на нивото на земята, но някои от тях бяха с решетки и вътре цареше мрак.

Най-после стигнаха до сводеста дървена врата, която водеше към едно от крилата на сградата. Докато Олдъртри я отключваше, стомахът на Саймън се сви. Откакто беше станал вампир, бе забелязал, че хората излъчват около себе си миризма, която се променя с настроението им. Инквизиторът миришеше на нещо горчиво и силно като кафе, само че много по-неприятно. Саймън усети пробождаща болка в челюстта си, което беше знак, че вампирските му зъби се удължават, и той се отдръпна от инквизитора, докато минаваха през вратата.

Отвъд нея коридорът беше дълъг и бял, почти като тунел, изсечен сякаш от бял камък. Инквизиторът бързаше напред, магическата светлина в ръката му ярко осветяваше стените. За толкова късокрак човек той се движеше забележително бързо и докато ходеше, обръщаше глава ту на едната, ту на другата страна, носът му се бърчеше, сякаш душеше въздуха. Когато минаха покрай огромна двойна врата, чиито крила бяха широко отворени, Саймън успя да хвърли поглед в залата. Тя приличаше на амфитеатър, в който се редяха една над друга редици столове, на всеки от които седеше ловец на сенки, облечен в черно. Ехото на гласовете отекваше в стените, много от тях звучаха ядосано и докато минаваше, Саймън долови откъслечни разговори, а думите се преплитаха така, сякаш всички говореха един през друг.

— Но ние няма как да разберем какво иска Валънтайн. Той с никого не е обсъждал намеренията си…

— Какво значение имат намеренията му? Той е изменник и лъжец. Наистина ли мислите, че в крайна сметка можем да го усмирим?

— А знаете ли, че един патрул е намерил мъртвото тяло на върколашко дете в покрайнините на Брослинд? С източена кръв. Това показва, че Валънтайн е извършил ритуала тук, в Идрис.

— Притежавайки две от Реликвите на смъртните, той е по-могъщ от който и да било нефилим. Нямаме избор…

— Братовчед ми умря на кораба в Ню Йорк! Не бива да оставим Валънтайн да се измъкне след всичко, което ни причини! Трябва да има възмездие!

Саймън се поколеба, искаше му се да чуе повече, но инквизиторът бръмчеше около него като дебела, раздразнена пчела.

— Върви, върви — каза той, като посочи с магическата светлина пред себе си. — Нямаме много време за губене. Трябва да се върна на събранието, преди да е свършило.

Саймън се остави с неохота инквизиторът да го побутва по коридора, думата „възмездие“ още ехтеше в ушите му. Споменът за онази нощ на кораба бе неприятен и тръпки го побиваха от него. Когато стигнаха до една врата, на която бе издълбана само една плътна черна руна, инквизиторът извади ключ и я отключи, като с широк жест прикани Саймън да мине през нея.

Помещението отвъд беше голо, украсено само с един гоблен, на който бе изобразен ангел, излизащ от някакво езеро, държейки меч в една ръка и бокал — в друга. Гледката на Бокала и Меча на едно място за миг обърка Саймън. Объркването му трая до момента, в който чу щракването на ключалката и разбра, че инквизиторът бе заключил вратата отвътре.

Саймън се огледа наоколо. В помещението нямаше никакви мебели, освен една пейка с ниска маса до нея. На масата бе оставена декоративна сребърна камбана.

— Порталът… Той тук ли е? — попита колебливо той.

— Саймън, Саймън. — Олдъртри потри ръце, сякаш в очакване на парти за рожден ден или някое подобно приятно събитие. — Наистина ли толкова бързаш да си тръгнеш? Бих искал преди това да ти задам няколко въпроса…

— Добре. — Саймън смутено сви рамене. — Искам да кажа, питайте каквото ви интересува.

— Колко си любезен само! Възхитително! — Олдъртри сияеше. — И така, от колко време точно си вампир?