Касандра Клеър - Град от стъкло

— Сигурно е неприятно да те накарат да ме придружаваш — рече накрая, докато Алек мрачно се взираше напред.

Алек сви рамене.

— Аз съм на осемнайсет. Зрял човек съм и следва да бъда отговорен. Аз съм единственият, който може да влиза и излиза от Гард, докато Клейвът заседава, пък и консулът ме познава.

— Какъв е този консул?

— Това е един от най-високопоставените служители на Клейва. Той брои гласовете на Съвета, тълкува Закона за Клейва и съветва тях и инквизитора. Ако някой ръководител на Институт има проблем, който не знае как да реши, трябва да се обърне към консула.

— Съветва инквизиторката ли? Мислех, че… Инквизиторката не е ли мъртва?

Алек изсумтя.

— Това е все едно да попиташ: „Президентът не е ли мъртъв?“ Да, инквизиторката е мъртва, сега има друг на нейно място. Инквизитор Олдъртри.

Саймън погледна надолу по хълма към тъмната вода на каналите в подножието му. Градът бе останал зад тях и сега те вървяха по тесен път сред дърветата.

— Трябва да ти кажа, че в миналото инквизиторите не са донесли нищо добро на моя народ. — Алек го погледна неразбиращо. — Няма значение. Просто се пошегувах с историята на мунданите. И без това не би те интересувало.

— Ти не си мундан — отбеляза Алек. — Затова Ейлийн и Себастиян толкова искаха да те видят. Не че Себастиян ще си го признае. Той се държи така, сякаш е врял и кипял във всичко.

— Той и Изабел… Има ли нещо между тях? — попита Саймън, без да се замисли.

Алек избухна в смях.

— Изабел и Себастиян ? Едва ли. Себастиян е готин пич… А Изабел обича да излиза с неподходящи момчета, които не се харесват на родителите ни. Мундани, долноземци, всякакви отрепки…

— Благодаря — рече Саймън. — Радвам се, че ме причисли към криминалните елементи.

— Мисля, че го прави, за да привлече внимание — каза Алек. — Тя е единственото момиче в семейството, така че непрекъснато трябва да доказва колко е корава. Или поне тя така смята.

— Или може би се опитва да отвлече вниманието от теб — рече Саймън разсеяно. — Знаеш какво имам предвид, родителите ти да не разберат, че си гей…

Алек спря насред пътя така внезапно, че Саймън едва не се блъсна в него.

— Те не знаят — рече той, — но очевидно всички други знаят.

— Освен Джейс — каза Саймън. — Той не знае, нали?

Алек въздъхна дълбоко. Той пребледня, помисли си Саймън, или може би така му се струваше на лунната светлина, която отмиваше цвета от всяко нещо. Очите му гледаха мрачно в тъмнината.

— Наистина не виждам какво ти влиза на теб в работата. Освен ако не се опитваш да ме заплашваш.

— Да се опитвам да те заплашвам ? — Саймън беше поразен. — Аз не…

— Тогава защо? — попита Алек и в гласа му се долавяше някаква уязвимост, която смая Саймън. — Защо повдигна въпроса?

— Защото — рече Саймън — имам чувството, че ме мразиш. Не че го приемам лично, но все пак ти спасих живота. А и ти сякаш мразиш целия свят. Освен това, с теб няма какво толкова да си кажем. Но пък забелязвам как гледаш Джейс и как аз гледам Клеъри, и започвам да си мисля, че… може би все пак имаме нещо общо. И може би това малко ще смекчи омразата ти към мен.

— Значи няма да кажеш на Джейс? — попита Алек. — Имам предвид… ти си казал на Клеъри какво изпитваш и…

— И идеята не беше никак добра — рече Саймън. — Сега не знам какво ще стане с нас оттук нататък. Може отново да си бъдем приятели, а може и да развалим отношенията си. И не от нея ще дойде, а от мен. Може би, ако си намеря друга…

— Някоя друга — повтори Алек. Той отново тръгна много бързо, като гледаше втренчено пътя пред себе си.

Саймън забърза след него.

— Знаеш какво имам предвид. Аз, например, мисля, че Магнус Бейн наистина те харесва. И наистина е готин. Понякога дава страхотни купони. Макар да бях превърнат в плъх на един от тях.

— Благодаря за съвета — каза дрезгаво Алек. — Но не мисля, че той ме харесва чак толкова много. Той почти не ми говореше, когато дойде да отвори Портала на Института.

— Може би трябва да му се обадиш — предположи Саймън, като се опита да не мисли колко е абсурдно да дава съвети на ловец на демони как да сваля магьосник.

— Не мога — каза Алек. — В Идрис няма телефони. Е, няма значение. — Гласът му беше рязък. — Пристигнахме. Това е Гард.

Пред тях се издигна висока стена с огромна порта, по която бяха гравирани извити, ъгловати плетеници от руни и макар че Саймън не можеше да ги разчита като Клеъри, го порази сложността им и усещането за мощ, която струеше от тях. Портата се пазеше от две каменни статуи, по една от всяка страна, изобразяващи ангели с пламенни и красиви лица. Всеки от тях държеше извит меч в ръка, а в краката им лежеше по едно мъртво измислено същество — нещо средно между плъх, прилеп и гущер, с отвратителни остри зъби. Саймън се втренчи замислено в съществата. Демони, определи ги той, но всъщност спокойно можеха да бъдат наречени и вампири.