Касандра Клеър - Град от стъкло

Клеъри надникна зад ъгъла на една от сградите. Една по-широка улица пресичаше хълма, а по нея се редяха магазинчета и къщички.

— Тук няма никого — забеляза тя с известна изненада.

В настъпващия сумрак Люк изглеждаше сив.

— Сигурно в момента има важно съвещание в Гард. Това е единственото нещо, което може да омете хората от улиците.

— Но това е добре, нали? Така няма кой да ни види.

— И е хубаво, и е лошо. Улиците са почти пусти, което е добре. Но ако все пак се мерне някой, веднага ще ни забележи и ще се усъмни.

— Ти не каза ли, че всички са в Гард?

Люк леко се усмихна.

— Не приемай нещата така буквално, Клеъри. Имах предвид възрастните ловци на сенки. Децата, тийнейджърите, някой освободен от задължението да присъства на събранието — всички те, не са там.

Тийнейджъри. Клеъри се сети за Джейс и пулсът й се ускори като на състезателен кон, който при сигнал хуква от стартовата линия.

Сякаш прочел мислите й, Люк се намръщи.

— В момента с престоя си в Аликанте, без да съм се регистрирал на портата, нарушавам Закона. Ако някой ме разпознае, наистина ще загазим.

Той вдигна гневен поглед към ивицата ръждиво небе, което се виждаше между покривите.

— Трябва да се махнем от улицата.

— Нали щяхме да отидем до дома на твоята приятелка?

— Ще отидем. И тя не ми е точно приятелка.

— Тогава каква…

— Просто върви след мен. — Люк се запровира в пасажа между двете къщи, който беше толкова тесен, че ако протегнеше ръце, Клеъри можеше да докосне с пръсти стените от двете му страни. Тя го следваше, докато се спускаха по каменистата лъкатушеща улица, по която се редяха магазини. Самите сгради бяха нещо средно между готическа фантазия и детска вълшебна приказка. В каменните фасади бяха изсечени всякакви същества от митовете и легендите — навсякъде имаше глави на чудовища, крилати коне, нещо, подобно на къща с кокоши крака, русалки и разбира се, ангели. На всеки ъгъл се извисяваха водоливници. И навсякъде имаше руни: челно изписани на вратите, скрити в абстрактни декоративни извивки, висящи от метални вериги подобно на камбани, поклащани от вятъра. Руни за защита, за късмет, дори за успешен бизнес. Докато се взираше в тях, Клеъри усети, че й се завива свят.

Вървяха мълчаливо, като се стараеха да не излизат от сенките. Каменистата улица беше пуста, вратите на магазините бяха затворени и залостени. Докато минаваха покрай витрините, Клеъри тайно хвърляше поглед към тях. Беше й странно да види на една витрина изложени шоколади в скъпи опаковки и веднага до нея друга с пищно подредени смъртоносни на вид оръжия — къси закривени саби, боздугани, сопи със стърчащи гвоздеи и комплект серафимски ками с най-различни размери.

— Няма огнестрелни оръжия — каза тя. Собственият й глас й прозвуча като много далечен.

Люк запримига към нея.

— Какво?

— Ловците на сенки — рече тя. — Те изглежда не използват огнестрелни оръжия.

— Руните пречат на барута да се възпламени — каза той. — Никой не знае защо. Все пак, понякога нефилимите използват пушки за ликантропите. Не могат да ни убият с руни, а само със сребърни куршуми. — Гласът му беше мрачен. Изведнъж той вдигна глава. В сумрака беше лесно да се забележи как ушите му настръхват като вълчи. — Гласове — каза той. — Сигурно събранието в Гард е приключило.

Той я хвана за ръката и я поведе встрани от главната улица. Излязоха на малък площад с кладенец в средата. Току пред тях над тесен канал се извиваше каменен мост. В сумрака водата в канала изглеждаше почти черна. Сега вече и Клеъри долавяше гласовете, идващи от близките улици, които ставаха все по-високи, сякаш ядосани. Клеъри усети още по-силно замайване, имаше чувството, че земята се клати под нея, заплашвайки да я събори. Облегна се на стената на една къща и се помъчи да си поеме въздух.

— Клеъри — каза Люк. — Клеъри, добре ли си?

Гласът му звучеше дрезгаво, странно. Тя го погледна и дъхът замря в гърлото й. Ушите му бяха пораснали, зъбите му бяха остри като бръсначи, очите му — огнено жълти…

— Люк — прошепна тя. — Какво става с теб?

— Клеъри. — Той посегна към нея, ръцете му бяха странно удължени, ноктите — остри и ръждиви на цвят. — Какво ти е?

Тя извика и се отскубна от него. Не знаеше защо бе така ужасена. Беше виждала Люк променен и преди, и това не я притесняваше. Но ужасът беше нещо живо в нея, неконтролируемо. Люк я хвана за раменете, но тя се отдръпна от него, извърна поглед от жълтите му, животински очи, въпреки че той й говореше нежно, умоляваше я да се успокои със своя нормален, човешки глас.