Касандра Клеър - Град от стъкло

Люк крачеше пред нея с уверена стъпка. От време на време й посочваше някоя забележителност, обяснявайки с мрачен глас, сякаш бе най-отегченият екскурзовод на света.

— Току-що преминахме равнината Брослинд — рече той, когато отново изкачиха едно възвишение и видяха преплетените тъмни дървета, които се разрастваха на запад, където слънцето висеше ниско на небето. — Това е гората. Навремето дърветата са покривали по-голямата част от низините в страната. Много от тях са били изсечени, за да се прокара път към града… и да се прогонят вълчите глутници и сборищата от вампири, които са се ширели тук. Брослиндската гора винаги е била скривалище на долноземците.

Няколко километра вървяха смълчани по пътя, който се виеше покрай гората и после рязко завиваше. Дървета сякаш свършиха изведнъж и над тях се извиси скала. След като я заобиколиха, Клеъри изумено примигна — ако не я лъжеха очите, долу имаше къщи . Малки, бели редици от къщи спретнати като в селце от приказките.

— Пристигнахме! — възкликна тя и хукна напред, но когато установи, че Люк не я следва, спря. Обърна се и го видя застанал насред прашния път и клатещ глава.

— Не — каза той, като тръгна към нея. — Това не е Аликанте.

— Тогава може би е някой по-малък град? Но ти каза, че няма никакви градове наблизо…

— Това е гробище. Градът от кости на Аликанте. Или си мислеше, че Мълчаливият град в Ню Йорк е единственото ни гробище? — Люк звучеше тъжно. — Това е некрополът, мястото, където погребваме тези, които са починали в Идрис. Сама ще се увериш. Нашият път към Аликанте минава през него.

Клеъри не беше стъпвала в гробище, откакто Саймън бе умрял, и докато минаваха покрай мавзолеите по тесните алеи, приличащи на бели ленти, споменът предизвика тръпки до мозъка на костите й. Явно някой се грижеше за това място. Мраморът блестеше като току-що излъскан, а тревата бе равно подрязана. Тук-там върху гробовете бяха положени букети бели цветя. В началото си помисли, че са лилии, но имаха някакъв непознат аромат, който я накара да се зачуди дали не е специфичен за Идрис.

Всички гробници приличаха на малки къщички. Някои дори имаха метални или телени порти, а на входовете бяха издълбани имената на семейства ловци на сенки. КАРТРАЙТ, МЕРИУЕДЪР, ХАЙТАУЪР, БЛЕКУЕЛ, МИДУИНТЪР. Пред едно име тя се спря: ХЕРОНДЕЙЛ.

Обърна се и погледна Люк.

— Това е името на инквизиторката.

— Това е гробницата на семейството й. Виж. — Той посочи белите букви, издълбани в сивия мрамор до вратата. Това бяха имена: МАРКУС ХЕРОНДЕЙЛ, СТИВЪН ХЕРОНДЕЙЛ. И двамата бяха умрели в една и съща година. Колкото и да мразеше инквизиторката, Клеъри усети чувство на състрадание, което не можеше да овладее. Да загубиш съпруга си и сина си в рамките на толкова кратко време… Под името на Стивън имаше някакви думи на латински: AVE ATQUE VALE.

— Какво означава това? — попита Клеъри, като се обърна към Люк.

— Означава „Здравей и сбогом“. От стихотворение на Катул. Някога нефилимите са го казвали на погребенията или когато някой загине в битка. Но хайде… по-добре да не мислим за това, Клеъри. — Люк докосна рамото й и леко я избута към изхода на гробището.

Може би е прав , помисли си Клеъри. Може би е по-добре да не мисли точно сега за смъртта. Тя се опитваше да не гледа, докато излизаха от гробището. Почти бяха стигнали до желязната врата в другия му край, когато забеляза малък мавзолей, който се издигаше като бяла отровна гъба в сянката на разлистен дъб. Името над вратата я порази, сякаш беше светлинен надпис.

ФЕЪРЧАЙЛД.

— Клеъри… — Люк посегна към нея, но тя вече беше хукнала напред. Той въздъхна и я последва в сянката на дървото, където тя стоеше вцепенена и четеше имената на бабите и дядовците и прабабите и прадядовците, които не бе и подозирала, че има. АЛОИС ФЕЪРЧАЙЛД. АДЕЛ ФЕЪРЧАЙЛД, родена НАЙТШЕЙД. ГРЕНВИЛ ФЕЪРЧАЙЛД. А най-отдолу и имената: ДЖОСЛИН МОРГЕНСТЪРН, родена ФЕЪРЧАЙЛД.

Вълна от студ заля Клеъри. При вида на името на майка си тя сякаш се пренесе в кошмарите, които понякога я спохождаха и в които погребват майка й, а на нея никой не й казва какво се е случило или как е умряла.

— Но тя не е мъртва — рече, като вдигна поглед към Люк. — Тя не е…

— Клейвът не е знаел — каза й нежно той.

Клеъри изхлипа. Вече не чуваше гласа на Люк, нито го виждаше пред себе си. Пред нея се издигаше неравен склон, от който се подаваха надгробни камъни, подобно на излезли от плът кости. Изведнъж се озова пред черен надгробен камък, в който невъзмутимо бяха издълбани думите: КЛАРИСА МОРГЕНСТЪРН, 1991–2007. Под надписа имаше грубо скициран череп на дете със зеещи дупки на мястото на очите. Клеъри с писък отстъпи назад.