Касандра Клеър - Град от стъкло

— Е… какво е да си вампир?

— Ейлийн! — Изабел изглеждаше ужасена. — Не можеш ей така да питаш хората какво е да си вампир.

— И защо да не може — рече Ейлийн. — Той не е вампир толкова отдавна, нали? Значи сигурно си спомня какво е да бъдеш човек. — Тя отново се обърна към Саймън. — Кръвта същия вкус ли има като преди? Или сега прилича на нещо друго, например портокалов сок или нещо такова? Защото според мен вкусът на кръв е…

— Има вкус на пиле — каза Саймън, колкото да я накара да млъкне.

— Сериозно? — изненада се тя.

— Той се майтапи с теб, Ейлийн — каза Себастиян, — което си и заслужаваш. Още веднъж се извинявам заради братовчедка си, Саймън. Тези от нас, които са израснали извън Идрис, са склонни да фамилиарничат с долноземци.

— А ти не си ли израснал също извън Идрис? — попита Изабел. — Мислех, че твоите родители…

— Изабел — прекъсна я Джейс, но вече беше твърде късно; лицето на Себастиян помръкна.

— Родителите ми са мъртви — рече той. — Сборище на демони близо до Калаис… Но всичко е наред, беше отдавна. — Той направи отбранителен жест в отговор на състраданието на Изабел. — Леля ми, сестрата на бащата на Ейлийн, ме прибра в Института в Париж.

— Значи говориш френски? — въздъхна Изабел. — Така ми се иска да говоря чужд език. Но Ходж смяташе, че няма нужда да учим други езици, освен старогръцки и латински, а тях никой не ги говори.

— Знам също руски и италиански. И малко румънски — каза Себастиян със свенлива усмивка. — Мога да те науча на някои фрази…

— Румънски? Това е впечатляващо — каза Джейс. — Не са много хората, които го говорят.

— Да не би и ти да го знаеш? — попита заинтригувано Себастиян.

— Не бих казал — отвърна Джейс с такава обезоръжаваща усмивка, че Саймън разбра, че лъже. — Моят румънски се свежда до най-употребяваните фрази: „Тези змии отровни ли са?“ и „Но вие изглеждате твърде млад, за да сте полицай“.

Себастиян не се усмихна. Има нещо в изражението му , помисли си Саймън. Беше някак меко — всичко у него беше кротко, — но Саймън имаше чувството, че под тази мекота се крие нещо, което някак си не се връзва с външното спокойствие.

— Обичам да пътувам — каза той, отправил поглед към Джейс. — Но е приятно да се завръщаш, нали?

Джейс спря да си играе с пръстите на Ейлийн.

— Какво имаш предвид?

— Никъде не е така спокойно като в Идрис, въпреки че ние, нефилимите, можем да направим от всяко кътче на света свой дом. Не си ли съгласен?

— Защо питаш мен? — Погледът на Джейс беше леден.

Себастиян сви рамене.

— Ами, защото и ти като дете си живял тук, нали? И са минали години, преди отново да се върнеш. Или може би греша?

— Не грешиш — каза припряно Изабел. — Джейс обича да се прави, че не разбира, че говорят за него, макар да знае, че точно за него говорят.

— Разбира се, че го правят. — Макар Джейс да хвърли гневен поглед на Себастиян, последният изглеждаше невъзмутим. Саймън усети странна симпатия към тъмнокосия ловец на сенки. Рядко се намираха хора, които да не реагират на провокациите на Джейс.

— Тези дни всички в Идрис говорят за това. За теб, за Реликвите на смъртните, за баща ти, сестра ти…

— Нали и Клариса щеше да идва с теб? — попита Ейлийн. — Толкова исках да я видя. Какво стана?

Макар че изражението на Джейс не се промени, той издърпа ръката си от тази на Ейлийн и я сви в юмрук.

— Тя не искаше да напусне Ню Йорк. Майка й не е добре и е в болница.

Той никога не казва нашата майка, помисли си Саймън. Винаги казва нейната майка.

— Странно — каза Изабел. — Останах с впечатлението, че тя иска да дойде.

— Така е — каза Саймън. — Всъщност…

Джейс се изправи на крака, толкова бързо, че Саймън дори не видя движението му.

— Като стана дума за това, сетих се, че имам нещо да обсъдя със Саймън. Лично е. — Той посочи с очи двойната врата в другия край на стаята, очите му блестяха заплашителни. — Хайде, вампире — каза той с глас, който не остави у Саймън съмнение, че евентуален отказ би довел до физическо насилие. — Трябва да поговорим.

Късно следобед езерото остана далеч зад Люк и Клеъри и те вървяха по една безкрайна пътека, минаваща сред висока трева. От време на време някое възвишение прерастваше във висок хълм, увенчан с черни скали. Клеъри се бе уморила от постоянното катерене нагоре и спускане надолу по хълмовете, които се редуваха един след друг. Ботушите й се плъзгаха по влажната трева, сякаш стъпваше по мазен мрамор. И когато най-сетне достигнаха тесен кален път, минаващ през някакво поле, ръцете й се бяха разкървавили и станали зелени от тревата.