Касандра Клеър - Град от стъкло

— Аз вече го направих — каза той. — Казах й, че искам да й бъда само брат.

— О! — Саймън очакваше Джейс да протестира, да спори, а не просто да се предаде . Този Джейс, който просто се предаде, му беше непознат… и Саймън едва ли не се срамуваше от молбата си. Клеъри не ми е споменала за това , му идеше да каже, но пък беше ли длъжна? Сега като се замисли, напоследък тя изглеждаше необичайно тиха и избягваше да говори за Джейс.

— Е, предполагам, че е имало ефект. Има и друго.

— О? — попита Джейс без кой знае какъв интерес. — И какво е то?

— Какво каза Валънтайн, когато Клеъри нарисува руната на кораба? Звучеше ми на чужд език. Нещо като meme… ?

— Mene, mene, tekel upharsin — каза Джейс с лека усмивка. — Не го ли разбра? Беше от Библията, вампире. Стария завет. Нали вие не го признавате?

— Това, че съм евреин, не означава, че знам наизуст Стария завет.

— Написано е на Стената. „Бог беляза кралството ти и го поведе към гибел; ти бе претеглен на везните и те показаха, че не си достоен.“ Лоша поличба — означава свършека на една империя.

— Но какво общо има това с Валънтайн?

— Не само с Валънтайн — рече Джейс. — А и с всички нас. Клейвът и Законът… Клеъри може да преобърне техните представи за истината. Нито един човек досега не е можел да създава нови руни, нито да чертае руни от вида на тези, които създава Клеъри. Само ангелите имат тази сила. И откакто Клеъри може да прави това… е, прилича на поличба. Нещата се променят. Законите се променят. Старите пътища никога вече няма да бъдат еталон. Точно както бунтът на ангелите е довел до края на света такъв, какъвто е бил — разполовил е небето и е създал ада — така това може да е краят на нефилимите такива, каквито са. Това е нашата война в небето, вампире, и само един може да е победител. Баща ми счита, че това ще бъде той.

Макар че наоколо продължаваше да е студено, Клеъри завираше в мокрите си дрехи. По лицето й се стичаха вадички пот и се събираха в яката на палтото й, докато Люк, сложил ръка на рамото й, бързаше напред под смрачаващото се небе. Сега вече виждаха Аликанте. Градът бе разположен в плитка долина, разполовен от сребриста река, която се вливаше в единия му край и сякаш изчезваше, за да се появи отново в другия. По един стръмен хълм се виеше плетеница от тесни улички, измежду които се виждаха скупчени сгради, боядисани в меден цвят, с червени покриви. На върха на хълма се издигаше тъмна каменна постройка с колони с по една блестяща кула за всяка от посоките на света: общо четири. Сред сградите бяха пръснати и онези високи, тънки, подобни на стъкло кули, всяка от които блестяща като кварц. Те приличаха на стъклени игли, проболи небето. Отслабващата слънчева светлина изтръгваше матови дъги от повърхностите им, като припламване на клечка кибрит. Беше красиво и много необичайно.

Едва когато видиш Аликанте със стъклените му кули, ще разбереш какво е истински град.

— Какво беше това? — попита Люк, който я чу. — Какво каза?

Клеъри разбра, че бе изрекла мисълта си на глас. Засрамена, тя повтори думите си, а Люк я погледна с изненада.

— Къде си чула това?

— Ходж — рече Клеъри. — Ходж ми го каза.

Люк я погледа внимателно.

— Имаш треска — каза той. — Как се чувстваш?

Клеъри усещаше болки във врата, цялото й тяло гореше, устата й беше пресъхнала.

— Добре съм — каза тя. — Само да побързаме, става ли?

— Става. — Люк посочи към онзи край на града, където свършваха сградите, и Клеъри видя свод, двете страни, на който се съединяваха в заострен връх. Един ловец на сенки в черни дрехи стоеше на пост в сянката на свода. — Ето я Северната порта. От там долноземците могат официално да влизат в града, ако имат нужните документи. Тук денонощно има стражи. Сега, ако идвахме тук по официален повод или имахме разрешение, щяхме да минем през нея.

— Но около града няма никакви стени — отбеляза Клеъри. — Не се вижда нищо, освен една порта.

— Защитите са невидими, но ги има. Контролират се от Демоничните кули. Правят го от хиляда години. Ще усетиш, когато минеш през тях. — Той погледна трескавото й лице и в очите му се прокрадна тревога. — Готова ли си?

Тя кимна. Те се отдалечаваха от портата, насочвайки се към източната част на града, където сградите бяха още по-гъсто разположени. Люк й направи знак да мълчи и я поведе към тясна пролука между две къщи. Когато стигнаха, Клеъри затвори очи — едва ли не бе очаквала невидимата стена да я удари в лицето веднага щом стъпи на улиците в Аликанте. Но това не се случи. Просто усети внезапен натиск, сякаш беше в самолет, който се спуска надолу. Ушите й запищяха, после усещането изчезна и тя се озова на една уличка между сградите. И точно както всяка уличка в Ню Йорк — а явно и като която и да е по света — и тук миришеше на котешка урина.