Касандра Клеър - Град от стъкло

— Свърши ни виното — заяви Изабел, като удари бутилката в масата. — Ще отида да донеса още. — Тя намигна на Себастиян и се скри в кухнята.

— Изглеждаш ми някак мълчалив. — Беше Себастиян, който се бе навел над облегалката на Саймън с обезоръжаваща усмивка. За човек с толкова тъмна коса, помисли си Саймън, кожата на Себастиян е доста светла, сякаш не е излизал много на слънце. — Всичко наред ли е?

Саймън сви рамене.

— Нямам много възможности да се включа в разговора. Или се говори за политика, или за хора, за които не съм и чувал, или и за двете.

Усмивката изчезна.

— Ние, нефилимите, сме нещо като затворен кръг. Това е характерно за всички, които са изолирани от останалия свят.

— Не мислиш ли, че сами се изолирате? Та вие презирате обикновените хора…

— „Презираме“ е малко пресилено да се каже — рече Себастиян. — А ти наистина ли мислиш, че светът на хората иска да има нещо общо с нас? Всички ние им напомняме, че ако си мислят, че няма истински вампири, истински демони или чудовища под леглото, значи се лъжат. — Той обърна глава, за да погледне Джейс, който, както установи Саймън, от няколко минути мълчаливо и втренчено ги наблюдаваше. — Не си ли съгласен?

Джейс се усмихна.

— De ce crezi ca va ascultam conversatia?

Себастиян срещна погледа му с израз на приятна изненада.

— M-ai urmarit de cand ai ajuns aici , — отвърна той. — Nu-mi dau seama daca nu ma placi ori daca esti atat de banuitor cu toata lumea. — Той се изправи на крака. — С удоволствие бих поупражнил още румънския си, но ако не възразяваш, ще отида да видя защо Изабел толкова се бави в кухнята. — Той изчезна през вратата, оставяйки Джейс с озадачено изражение да гледа втренчено след него.

— Какво има? Да не би да не говори румънски? — попита Саймън.

— Не — каза Джейс. Лека гневна бръчка се появи между веждите му. — Не, много добре го говори.

Преди Саймън да успее да попита какво означава това, Алек влезе в стаята. Той бе намръщен, точно какъвто бе и когато тръгна. Погледът му веднага се спря върху Саймън и в сините му очи се четеше нещо като смущение.

Джейс вдигна поглед.

— Толкова скоро?

— Да, но за кратко. — Алек посегна да си вземе парче ябълка от масата с ръка, която бе в ръкавица. — Върнах се само заради него — рече той, като посочи с ябълката Саймън. — Викат го в Гард.

Ейлийн се изненада.

— Сериозно? — рече тя, но Джейс вече беше станал от дивана, като освободи ръката си от нейната.

— За какво им е? — попита той със заплашително спокойствие. — Надявам се, че си се осведомил за намеренията им, преди да обещаеш да им го връчиш.

— Естествено, че попитах — тросна се Алек. — Не съм глупак.

— О, хайде — каза Изабел. Тя се бе появила на вратата със Себастиян, който държеше бутилка. — Знаеш, че понякога мъничко изглупяваш. Съвсем мъничко — повтори тя, когато Алек я изгледа с убийствен поглед.

— Ще изпратят Саймън обратно в Ню Йорк — рече той. — През Портала.

— Но той току-що дойде ! — нацупи се Изабел. — Не е никак забавно.

— Не се и очаква да е забавно, Изи. Идването на Саймън тук стана погрешка, така че според Клейва за него ще е най-добре да си отиде вкъщи.

— Страхотно — рече Саймън. — Може дори да успея да се прибера, преди майка ми да е забелязала, че ме няма. Каква е часовата разлика между Аликанте и Манхатън?

— Ти имаш майка ? — Ейлийн изглеждаше смаяна.

Саймън предпочете да не й обръща внимание.

— Наистина — каза той, когато Алек и Джейс си размениха мрачни погледи. — Идеята е добра. Единственото, което искам, е да се махна от това място.

— Ти ще го придружиш ли? — рече Джейс на Алек. — И да се погрижиш всичко да е наред?

Те се гледаха един друг по начин, който бе познат на Саймън. По същия начин понякога той и Клеъри си разменяха заговорнически погледи, когато не искаха родителите им да узнаят какво са намислили.

— Какво? — попита той, като местеше поглед от единия към другия. — Какво има?

Те спряха да се гледат. Алек извърна поглед, а Джейс се обърна приветливо и усмихнато към Саймън.

— Нищо — рече той. — Всичко е наред. Поздравления, вампире, отиваш си вкъщи.

Нощта се беше спуснала над Аликанте, когато Саймън и Алек напуснаха дома на семейство Пенхалоу и се заизкачваха към Гард. Улиците на града бяха тесни и криволичещи и на лунната светлина приличаха на пълзящи нагоре бели каменни ленти. Въздухът беше студен, макар Саймън да го усещаше съвсем бегло.

Алек вървеше мълчаливо, като крачеше напред, сякаш беше сам. В предишния си живот на Саймън щеше да му се наложи да подтичва след него и да се задъхва. Сега обаче откри, че може да го настигне само като леко ускори крачката си.