Касандра Клеър - Град от стъкло

— Клеъри, моля те…

— Пусни ме! Пусни ме!

Но той не я пускаше.

— Това е от водата… халюцинираш… Клеъри, опитай се да се овладееш. — Люк я задърпа към моста, като почти я влачеше. Тя усещаше как сълзи се стичат по лицето й и охлаждат пламналите й бузи. — Нищо от това не е наистина. Опитай се да издържиш, моля те — каза той, като и помогна да се качи на моста.

Тя усети мириса на водата под себе си, зелена и застояла. Разни същества се движеха под повърхността й. Когато се загледа, някакъв черен ластар се подаде от водата, шуплестият му връх бе покрит с остри като игли зъби. Тя се дръпна от водата, без да може да извика, само леко стенание се изтръгна от гърлото й.

Коленете й омекнаха, Люк я хвана и тя се отпусна в ръцете му. Не беше я носил, откакто тя бе на пет или шест години.

— Клеъри — каза той, остатъкът от думите му бе заглушен от невероятен шум, когато слязоха от моста. Спуснаха се покрай редица от високи, тънки къщи, които напомняха на Клеъри за къщите в Бруклин… или може би просто халюцинираше, припознавайки собствения си квартал? Въздухът наоколо сякаш трептеше, светлините на къщите светваха край тях като факли, а каналът излъчваше нечестив фосфоресциращ блясък. Клеъри имаше чувството, че всяка костица в тялото й се разпада.

— Пристигнахме. — Люк посочи напред към силуета на една висока къща покрай канала. Той почука силно на вратата, която беше боядисана в ярко, почти крещящо червено и на нея имаше една-единствена златиста руна. Докато Клеъри се взираше в руната, тя ту изчезваше, ту се появяваше, като приемаше очертанията на противно ухилен череп. Това не се случва наистина , самоубеждаваше се пламенно тя, като сподавяше писъка си, хапейки юмрук, докато не усети кръв в устата си.

Болката мигом избистри главата й. Вратата се отвори и на прага се появи някаква жена, облечена в черна рокля, с лице, изкривено от смесица от гняв и изненада. Косата й беше дълга, небрежно сплетена в две плитки, от които се бяха измъкнали множество сиво-кафяви кичури. Сините й очи изглеждаха познати. В ръцете й блестеше камък с магическа светлина.

— Кой е? — попита настойчиво тя. — Какво искате?

— Аматис. — Люк пристъпи с Клеъри на ръце в обсега на магическата светлина. — Аз съм.

Жената пребледня и залитна, като протегна ръка, за да се подпре на вратата.

— Лушън? — Люк понечи да пристъпи напред, но жената — Аматис — му препречи пътя. Тя толкова силно заклати глава, че плитките й се разхвърчаха. — Как успя да дойдеш тук, Лушън? Как посмя да дойдеш тук?

— Нямах кой знае какъв избор. — Люк хвана по-здраво Клеъри. Тя сподави вика си. Цялото й тяло сякаш гореше, всяко нервно окончание я изгаряше от болка.

— По-добре си върви — каза Аматис. — Ако си тръгнеш незабавно…

— Не съм тук заради себе си. Тук съм заради това момиче. Тя умира. — Когато жената го погледна втренчено, той каза: — Аматис, моля те. Това е дъщерята на Джослин .

Настъпи дълга тишина, през която Аматис стоеше на вратата неподвижно като статуя. Сякаш се беше вцепенила, дали от изненада, дали от ужас, Клеъри не можеше да разбере. Клеъри сви юмрук, дланта й лепнеше от кръв на местата, където се бяха впивали ноктите, но дори и болката не помагаше; светът се разпадаше на меки цветове, подобно на пъзел, пръснат по водна повърхност. Тя едва дочу гласа на Аматис, когато възрастната жена отстъпи навътре и рече:

— Е, добре, Лушън. Можеш да я внесеш вътре.

Когато Саймън и Джейс се върнаха във всекидневната, Ейлийн бе сервирала вечерята на ниската масичка между диваните. Имаше хляб и сирене, парчета торта, ябълки и дори бутилка вино, от което на Макс не се разрешаваше да опита. Той бе седнал в ъгъла с чиния торта и книга, отворена в скута му. Саймън искрено му съчувстваше. Той самият се чувстваше самотен сред тези смеещи се и разговарящи хора, вероятно точно както и Макс.

Видя как Ейлийн докосва с пръсти китката на Джейс, когато посяга за парченце ябълка, и усети, че му стана някак криво. Но нали точно това поиска от него , каза си той, но някак си не можеше да се освободи от усещането, че това е предателство към Клеъри.

Джейс срещна погледа му над главата на Ейлийн и се усмихна. Макар и да не беше вампир, той някак си умееше да се усмихва така, сякаш се зъбеше. Саймън извърна поглед и ядно заразглежда стаята. Забеляза, че музиката, която се чуваше преди малко, не идва от стереоуредба, а от сложен на вид механичен уред.

Хрумна му да заговори Изабел, но тя приказваше със Себастиян, който вежливо бе навел глава към нея. Някога Джейс се бе присмял на увлечението на Саймън по Изабел, но Себастиян без съмнение можеше да се справи с нея. Ловците на сенки са обучени да се справят с всичко, нали? Макар че, като се сетеше за израза на лицето на Джейс, когато му бе казал, че смята да се държи с Клеъри като към сестра, се питаше дали това наистина беше така.