Касандра Клеър - Град от стъкло

Алек отвори портата и махна на Саймън да влезе. Той се подчини и замига объркано. Откакто се бе превърнал във вампир, нощното му зрение се бе изострило до лазерна яснота, но дузините факли, редящи се по пътеката до вратите на Гард, горяха с магическа светлина и силният бял блясък сякаш обезцветяваше всичко наоколо. Той сведе очи и тръгна след Алек по тясната каменна пътека, осветявана от отразената светлина, и не след дълго се озова пред някаква фигура, която бе застанала на пътеката и препречваше пътя му с вдигната ръка.

— Е, това ли е вампирът? — Гласът, който каза това, беше толкова дълбок, та чак приличаше на ръмжене. Саймън вдигна поглед, светлината прониза очите му, сякаш с огън — може би щяха да се насълзят, ако все още можеше да отделя сълзи. Магическа светлина , помисли си той, ангелска светлина, може да ме изгори. Трябваше да се досетя.

Мъжът, който стоеше пред него, беше много висок, с жълтеникава кожа, опъната от изпъкналите му скули. Под късо подстригания бретон на черната му коса се виждаше високото му чело, носът му беше заострен и римски. Когато сведе поглед към Саймън, изражението му беше като на пътник в метрото, който е видял огромен плъх да снове напред-назад из релсите и тайно се надява влакът да мине през него и да го прегази.

— Това е Саймън — рече Алек малко неуверено. — Саймън, това е консул Малачи Диодоне. Готов ли е Порталът, сър?

— Да — рече Малачи. Гласът му беше груб и в него се усещаше лек акцент. — Всичко е готово. Ела, долноземецо. — Той кимна към Саймън. — Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Саймън понечи да тръгне към сановника, но Алек го спря, като сложи ръка на рамото му.

— Един момент — каза той, обръщайки се към консула. — Той ще бъде върнат директно в Манхатън, нали? И от другата страна ще има някой, който да го посрещне?

— Естествено — каза Малачи. — Магьосникът Магнус Бейн. Щом той е допуснал вампирът да се озове в Идрис, то негова е грижата да бъде върнат обратно.

— Ако Магнус не беше пуснал Саймън през Портала, той щеше да умре — рече Алек с известна рязкост.

— Възможно е — каза Малачи. — Така казаха родителите ти и Клейвът им повярва. С което всъщност не съм съгласен. Все пак, не може току-така да се водят долноземци в Града от стъкло.

— Не беше току-така. — В гърдите на Саймън се надигна гняв. — Ние бяхме нападнати…

Малачи извърна поглед към Саймън.

— Ще говориш, когато ти дадат думата, долноземецо, не преди това.

Ръката на Алек се стегна около рамото на Саймън. В изражението на лицето му имаше нещо… нещо средно между колебание и подозрение, сякаш не беше сигурен дали воденето на Саймън тук е добра идея.

— Момент, консуле, почакайте ! — Гласът, който долетя през двора, беше висок, малко задъхан и Саймън с изненада установи, че принадлежеше на някакъв дребен, топчест мъж, който шеметно се носеше по пътеката към тях. Той бе облечен в широка сива пелерина върху екипировката си на ловец на сенки, а плешивата му глава блестеше на магическата светлина. — Не е нужно да тревожим нашия гост.

— Гост ли? — Малачи изглеждаше възмутен.

Дребният човек застана пред Алек и Саймън и лъчезарно им се усмихна.

— Толкова се радваме… наистина сме щастливи… че решихте да уважите молбата ни и да се върнете в Ню Йорк. Така всичко ще стане много по-лесно. — Той намигна на Саймън, който от своя страна се взираше объркано в него. Никога не бе допускал, че ще срещне ловец на сенки, който да се радва, че го вижда — та дори докато бе мундан, не беше възможно, а какво остава сега, когато беше вампир. — О, за малко да забравя! — Дребосъкът ядно се удари по челото. — Първо трябваше да ви се представя. Аз съм инквизиторът, новият инквизитор. Казвам се Олдъртри.

Олдъртри протегна ръка на Саймън и той, съвсем объркан, я пое.

— А ти? Ти си Саймън, нали?

— Да — рече Саймън, като пусна ръката му веднага щом това бе възможно. Ръкостискането на Олдъртри беше неприятно влажно и лепкаво.

— Не е нужно да ми благодарите за съдействието. Това, което най-много искам, е да си отида вкъщи.

— Да, сигурен съм, сигурен съм! — Макар че гласът на Олдъртри беше приветлив, докато говореше, нещо пробяга по лицето му — някакъв израз, който Саймън не можеше да разгадае. Той изчезна в мига, когато Олдъртри се усмихна и с жест посочи напред към тясната пътека, която се виеше покрай Гард. — Оттук, Саймън.

Саймън пристъпи напред и Алек понечи да го последва. Инквизиторът го хвана за ръката.