Касандра Клеър - Град от стъкло

— Но какво ? — Сърцето на Клеъри биеше толкова силно, че чак й причиняваше замайване.

— Виждах как Валънтайн се наслаждава на това, което изпитвах към теб. На това, което ти изпитваше към мен. Той го използваше като оръжие срещу нас. И това ме караше да го мразя. Повече, отколкото за всичко друго, което ми е причинил, и именно то ме обърна срещу него и може би наклони везните на решението ми. Защото имаше моменти, когато не знаех дали искам да го последвам, или не. Беше труден избор… толкова труден, че не искам да си спомням. — Гърлото му се стегна.

— Веднъж те бях попитала дали имам избор — припомни му Клеъри. — И ти каза: „Винаги имаме избор“. Ти избра да се опълчиш на Валънтайн. В крайна сметка това бе твоят избор, независимо колко ти е било трудно да го направиш. Важното е, че си го направил.

— Знам — каза Джейс — Просто казвам, че изборът ми отчасти се дължи на теб. Откакто те познавам, всичко, което правя, е подчинено на мисълта за теб. Не мога да се откъсна от теб, Клеъри — нито със сърцето си, нито с кръвта си, нито в мислите или с друга част от себе си. Пък и не искам.

— Не искаш? — прошепна тя.

Той пристъпи към нея. Погледът му се впи в лицето й, сякаш без да може да се откъсне.

— Винаги съм си мислел, че любовта те кара да оглупяваш. Че те прави слаб. Лош ловец на сенки. Любовта те унищожава. Вярвах в това.

Клеъри прехапа устни, но и тя на свой ред не можеше да откъсне очи от него.

— Бях свикнал да мисля, че добрият боец трябва да е безчувствен — каза той. — По отношение на всичко, дори и към себе си. Постоянно се подлагах на рискове. Предизвиквах демони. Мисля, че доста комплексирах Алек. Сигурно често се е питал що за воин е той с това негово желание да живее. — Джейс се усмихна криво. — И тогава срещнах теб. Ти беше мунди. Слаба. Не беше боец. Без никакви бойни умения. И тогава видях колко много обичаш майка си, колко обичаш Саймън и как си готова да отидеш и в ада, за да ги спасиш. Ти дори влезе в хотела на вампирите. Ловци на сенки с десетгодишен опит не биха го направили. Любовта не те правеше слаба, а по-силна от всички, които някога съм познавал. И тогава разбрах, че слабият съм аз.

— Не — стъписа се тя. — Не си.

— Може би вече не съм. — Той направи още една крачка и сега беше достатъчно близо, за да я докосне. — Валънтайн не можеше да повярва, че съм убил Джонатан — каза той. — Не можеше да повярва, защото аз бях слабият, а Джонатан беше по-обученият от двамата. Логично би било той да убие мен. И той почти успя. Но аз мислех за теб… виждах те така ясно, сякаш стоеше пред мен, гледаше ме, и аз разбрах, че искам да живея, че го искам повече от всичко на света, пък било то, за да видя лицето ти още един, последен път.

Тя понечи да помръдне, искаше да посегне и да го докосне, но не можеше. Ръцете й сякаш бяха замръзнали от двете й страни. Лицето му беше близо до нейното, толкова близо, че можеше да вижда отражението на зениците си в очите му.

— И сега те гледам — каза той, — а ти ме питаш дали още те искам, сякаш мога да спра да те обичам. Сякаш ще се откажа от онова, което ме прави по-силен от всичко друго на света. Никога не съм се осмелявал да се разкрия пред някого, може би донякъде пред семейство Лайтууд, Изабел и Алек, но докато стане това, изминаха години. Но откакто те видях за първи път, бях напълно твой. И все още е така. Ако ме искаш.

За по-малко от секунда тя остана неподвижна. После някак си се озова, хванала ризата му и придърпваща го към себе си. Ръцете му се сключиха около нея, той я повдигна така, че сандалите й почти паднаха от краката й, и после я целуна… или тя го целуна, не можеше да се каже точно, пък и нямаше значение. Усещането на устните му върху нейните беше магнетично; ръцете й се впиха в раменете му и тя силно го притегли към себе си. Усети през ризата му силното туптене на сърцето му и й премаля от щастие. Ничие друго сърце на света не биеше като това на Джейс.

Най-после Джейс я пусна и тя шумно си пое въздух — беше забравила да диша. Той взе лицето й в ръце, прокара пръсти по извивките на скулите й. Светлината се отразяваше в очите му, ярка, каквато беше при езерото, само че сега се долавяха и весели искрици.

— Ето — каза той. — Не беше толкова зле, нали? Независимо че вече не е забранено.

— Било е и по-зле — каза тя, разтърсена от смях.

— Знаеш ли — каза той, като се наведе и леко докосна устните й със своите, — щом толкова ти липсва забраненото , можеш да ми забраниш някои неща.

— Какви, например?