Касандра Клеър - Град от стъкло

Джейс поклати глава.

— Не. Валънтайн винаги ме е наричал Джонатан. Затова така ми викаха и всички останали, когато за пръв път дойдох в Института. Не съм и допускал, че се казвам Джонатан Кристофър, както знаеш, разбрах случайно. Разбрах името си от един дневник на баща ми, но той самият не ме е наричал така. И не моето развитие бе записвал. А тези, на Себ… на Джонатан. Така че, когато за първи път казах на Мерис, че второто ми име е Кристофър, тя се е объркала и е решила, че Кристофър е второто име на сина на Майкъл. Все пак, са били минали десет години. Но оттогава тя започна да ме нарича Джейс, сякаш искаше да ми даде ново име, измислено лично от нея за живота ми в Ню Йорк. И аз го харесвах. Докато името Джонатан никога не съм го харесвал. — Той повъртя кутията в ръцете си. — Чудя се дали Мерис е знаела, или се е досещала, но просто не е искала да се замисля. Тя ме обичаше… и не е искала да повярва.

— Ето защо беше толкова разстроена, когато разбра, че ти си син на Валънтайн — каза Клеъри. — Защото и тя е подозирала нещо такова. Но обикновено умишлено си затваряме очите за такива неща, свързани с хората, които обичаме. И, Джейс, тя е била права по отношение на теб. Усетила е кой наистина си ти. Освен това си имаш име. Името ти е Джейс. То не ти е дадено от Валънтайн. А от Мерис. Единственото нещо, което прави името значимо, е, че ти го е дал някой, който те обича.

— Джейс чий? — попита той. — Джейс Херондейл?

— О, моля те — отвърна тя. — Ти си Джейс Лайтууд . Много добре знаеш.

Той вдигна очи към нейните. Миглите му хвърляха плътна сянка върху златото им. Сега й се стори по-малко недостъпен, макар че може и да си въобразяваше.

— Може би не си този, за когото си се мислел — продължи тя, като отчаяно се надяваше той да разбере какво има предвид. — Но никой не се променя изцяло за една нощ. Само по себе си откритието, че Стивън е твой биологичен баща, не може автоматично да те накара да го обикнеш. Пък и не е необходимо. Валънтайн не е твоят истински баща, но не защото не сте от една кръв. Той не ти е истински баща, защото не се е държал като такъв. Не се е интересувал от теб. Тези, за които си бил важен, винаги са били семейство Лайтууд. Те са твоето семейство. Точно както майка ми и Люк са моето. — Тя посегна да докосне рамото му, после отдръпна ръката си. — Извинявай — каза тя. — Стоя тук и ти надувам главата, а ти сигурно искаш да поостанеш сам.

— Права си — каза той.

Клеъри усети, че дъхът й замря.

— Добре тогава. Тръгвам. — Тя стана, като забрави да повдигне роклята си и едва не я настъпи.

— Клеъри! — Джейс остави кутията на земята и се изправи на крака. — Клеъри, почакай. Нямах това предвид. Нямах предвид, че искам да остана сам. Исках да кажа, че си права за Валънтайн… за семейство Лайтууд…

Тя се обърна и го погледна. Той бе застанал наполовина скрит в сенките, ярките цветни светлини от партито долу хвърляха причудливи плетеници по кожата му. Тя си спомни първия път, когато го видя. Тогава й бе заприличал на лъв. Красив и кръвожаден. Сега й изглеждаше по съвсем друг начин. Твърдата защитна обвивка, която носеше като броня, беше изчезнала и на нейно място се бе появила уязвимост, видима и горда. Той дори не бе използвал стилито си, за да заличи раните по лицето си, по челюстта и шията, където кожата се виждаше над яката на ризата. Но дори така той й се виждаше прекрасен, защото сега приличаше на човек — на истински човек.

— Знаеш ли — рече тя, — Ейлийн каза, че може би ще изгубиш интерес към мен. Сега, когато не е забранено. Вече можеш да бъдеш с мен, стига да искаш. — Тя леко потрепери под тънката си рокля и обхвана лактите си с ръце. — Вярно ли е? Вече не проявяваш ли… интерес?

— Интерес? Ти да не би да си… книга или вестник? Не, не проявявам интерес . Аз… — Той млъкна, като търсеше подходящата дума така, както се търси ключът на лампата в тъмното. — Помниш ли какво ти бях казал преди? За това, което чувствам, как възприемам факта, че си ми сестра като ирония свише? Ирония и за двамата?

— Спомням си.

— Никога не съм го вярвал — каза той. — Искам да кажа, вярвах, но по начин… който ме довеждаше до отчаяние, но никога не съм го чувствал като истина. Никога не съм те усещал като своя сестра. Защото чувствата ми към теб никога не са били такива, каквито подобава да бъдат към сестра. Но това не означава, че не съм те чувствал като част от себе си. Винаги съм чувствал това. — При вида на объркването по лицето й, той млъкна и въздъхна нетърпеливо. — Не се изразих правилно. Клеъри, мразех всяка една секунда от живота си, в която мислех, че си ми сестра. Мразех всеки миг, в който мислех, че чувствата ми към теб означават, че има нещо сбъркано в мен. Но…