Касандра Клеър - Град от стъкло

— Какво има? — попита я той.

— Просто се чудя какво ще правим, когато се приберем у дома — каза тя. — Искам да кажа, знам, че Магнус се е погрижил майка ти да не се тревожи, че си изчезнал, но… училището. Пропуснали сме толкова много. А аз дори не знам…

— Ти няма да се върнеш — каза спокойно Саймън. — Мислиш, че не знам ли? Сега ти си ловец на сенки. Ще завършиш образованието си в Института.

— Ами ти? Ти си вампир. Да не мислиш да се върнеш в училище?

— Да — каза Саймън за нейна изненада. — Ще се върна. Искам да имам нормален живот, доколкото това е възможно. Искам да отида в гимназия, в колеж, искам всичко.

Клеъри стисна ръката му.

— Тогава ще го имаш. — Тя му се усмихна. — Разбира се, всички ще се шашнат, когато се появиш в училище.

— Да се шашнат? Защо?

— Защото сега си много по-готин, отколкото когато напусна. — Тя сви рамене. — Така е. Сигурно се дължи на това, че си вампир.

Саймън изглеждаше объркан.

— Сега съм по-готин?

— Определено. Я виж онези двете. Те са луди по теб. — Тя посочи на няколко крачки пред тях, където Изабел и Мая вървяха една до друга с наведени една към друга глави.

Саймън погледна към момичетата. Клеъри бе готова да се закълне, че се изчерви.

— Мислиш ли? Понякога двете си шепнат нещо и ме гледат втренчено . Нямам представа за какво си говорят.

— Разбира се, че нямаш представа — усмихна се дяволито Клеъри. — Горкият, две прекрасни момичета се домогват до любовта ти. Никак не ти е лесно.

— Добре. Тогава ми кажи коя да избера.

— Не може. Трябва сам да си избереш. — Тя отново понижи глас. — Виж, ти само реши с коя искаш да излизаш и аз напълно ще ти съдействам. Съдействие е другото ми име.

— О, ето защо никога не си ми казвала второто си име. Знаех си, че е нещо срамно.

Клеъри не му обърна внимание.

— Но трябва да ми обещаеш нещо. Знам какви са момичетата. Знам колко им е неприятно, когато най-добрият приятел на гаджето им също е момиче. Просто ми обещай да не ме изключваш напълно от живота си. Че понякога ще можем пак да излизаме заедно.

— Понякога? — Саймън поклати глава. — Клеъри, ти откачи.

Сърцето й замря.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа , че никога няма да се обвържа с момиче, което ще изисква от мен да не присъстваш в живота ми. Това изобщо не подлежи на коментар. Искаш ли да имаш част от този невероятен пич? — Той посочи с ръка себе си. — Е, ще получиш в добавка и моята най-добра приятелка. Никога няма да престанеш да бъдеш част от живота ми, Клеъри. Това е толкова абсурдно, колкото да си отрежа дясната ръка, за да я подаря на някого за Свети Валентин.

— Лелее — каза Клеъри. — Наистина ли?

Той се усмихна дяволито.

— Наистина.

Площадът на ангела бе почти неразпознаваем. В най-отдалечения му край блестеше Залата на Съглашението с бяла светлина, отчасти приглушена от дърветата, красиво аранжирани в центъра на площада. Клеъри подозираше, че това е магия. Но от друга страна, имайки предвид способността на Магнус да примъква мигновено мебели и чаши с кафе от другия край на Манхатън, като нищо и тези дървета можеше да са истински, взети от друго място и присадени тук. Дърветата бяха високи почти колкото демоничните кули, сребристите им стъбла — обвити с панделки, а в зелената шумоляща мрежа на клоните им проблясваха цветни светлини. Площадът ухаеше на белите цветя, на дим и зеленина. Навред бяха разположени маси и дълги пейки, край които се тълпяха ловци на сенки и долноземци, смееха се, пиеха и разговаряха. Но независимо от смеха, в празника се усещаше и някаква тъга — радостта беше примесена с печал.

Магазините покрай площада бяха отворили широко вратите си и от тях струеше светлина по тротоара. Празнуващите минаваха покрай тях, понесли чинии с храна и високи чаши, пълни с вино и ярко оцветени течности. Саймън погледна един подскачащ покрай тях воден дух, който носеше чаша със синя течност, и повдигна вежда.

— Това не е като партитата на Магнус — успокои го Изабел. — Предполага се, че всички питиета тук са безвредни.

— Предполага се , че са безвредни? — обезпокои се Ейлийн.

Алек гледаше към мини горичката, цветните светлини се отразяваха в сините ириси на очите му. Магнус стоеше в сянката на едно дърво и говореше с някакво момиче в бяла рокля с облак светлокестенява коса. Когато Магнус погледна към тях, тя се обърна и за миг очите й се срещнаха с тези на Клеъри през разстоянието, което ги делеше. На Клеъри момичето се стори странно познато, но не можеше да се сети откъде.