Касандра Клеър - Град от стъкло

Магнус се сбогува и тръгна към тях, а момичето, с което бе разговарял, се отдръпна в сенките на дърветата и изчезна.

Той беше облечен като джентълмен от времето на кралица Виктория, с дълъг черен редингот върху лилаво копринено елече. От джоба на елечето му се подаваше носна кърпичка с избродирани на нея инициали М.Б.

— Хубаво елече — каза Алек с усмивка.

— Искаш ли да имаш същото? — поинтересува се Магнус. — Разбира се, може и в друг цвят.

— Всъщност, не се интересувам много от мода — каза отбранително Алек.

— Това е едно от нещата, заради които те обичам — отбеляза Магнус. — Разбира се, ако носиш дизайнерски костюми, пак ще те обичам. Какво ще кажеш? Долче? Армани?

Алек измърмори нещо, на което Изабел се засмя, а Магнус използва възможността да се наведе към Клеъри и да прошепне в ухото й:

— Стълбите към Залата на Съглашението. Върви.

Тя искаше да го попита какво има предвид, но той вече се беше обърнал отново към Алек и останалите. Пък и на нея й се струваше, че се досеща.

Преди да тръгне, тя стисна ръката на Саймън, той се обърна с усмивка към нея, а после отново се съсредоточи в разговора си с Мая.

Тя прекоси площада, минавайки покрай магическата гора, като ту се скриваше, ту излизаше от сенките. Дърветата стигаха до подножието на стълбите на залата, а самите стълби бяха почти пусти. Ако не и напълно пусти. Тя погледна към вратите и успя да различи познатия тъмен силует, седнал в сянката на една колона. Сърцето й заби по-силно.

Джейс.

Тя прихвана полите си с ръце, за да се изкачи по стълбите, страхувайки се да не настъпи и скъса финия плат. Почти й се дощя да е с обикновени дрехи, когато стигна до Джейс, който седеше облегнат на колоната и гледаше втренчено към площада. Беше облечен като същински мундан — джинси, бяла риза и тъмно яке отгоре. И тя установи, че за пръв път, откакто го познава, той не носи оръжие.

Изведнъж се почувства ужасно натруфена. Спря на известно разстояние от него, внезапно загубила ума и дума.

Сякаш усетил присъствието й, Джейс вдигна поглед. Клеъри забеляза, че на коленете му имаше нещо, някаква сребърна кутия. Той изглеждаше уморен. Под очите му имаше сенки, а бледозлатистата му коса беше разрошена. Когато я видя, очите му се разшириха от изненада.

— Клеъри?

— Кой друг?

Той не се усмихна.

— Не приличаш на себе си.

— Заради роклята е. — Тя смутено приглади с ръце материята. — Обикновено не нося такива… красоти.

— Ти всякак си хубава — каза той и тя си спомни първия път, когато я бе нарекъл хубава, в оранжерията на Института.

Не го беше казал под формата на комплимент, а сякаш просто регистрираше очевиден факт, като този, че косата й е червена и че обича да рисува.

— Но така ми изглеждаш… недостъпна. Сякаш не мога да те докосна.

Тогава тя се изкачи до горе и седна до него на широкото най-горно стъпало. Усети студения камък през тънката материя на роклята си. Протегна към него ръката си, която трепереше, макар едва забележимо.

— Докосни ме — каза тя. — Ако искаш.

Той пое ръката й и за миг я сложи на бузата си. После отново я върна на скута й. Клеъри леко потрепери, като си спомни думите на Ейлийн в спалнята на Изабел. Може вече да не се интересува от теб, сега, когато не е забранено. Той й каза, че тя изглежда недостъпна, но точно в неговите очи се четеше недостъпност, сякаш бе от някоя отдалечена галактика.

— Какво има в тази кутия? — попита тя. Джейс продължаваше да стиска в ръка сребристия правоъгълник. Изглеждаше луксозен предмет, с изящно гравирани образи на птици.

— Тази сутрин те търсих в дома на Аматис — каза той. — Но теб те нямаше. Затова пък си поговорихме с Аматис. Тя ми даде това. — Той посочи кутията. — Била е на баща ми.

В първия момент го погледна неразбиращо. Това нещо е принадлежало на Валънтайн? — помисли си тя, но после тръсна глава — Не, не него има предвид той.

— Ясно — каза тя. — Аматис е била омъжена за Стивън Херондейл.

— Аз разгледах нещата вътре — каза той. — Докато четях писмата, дневника, си мислех, че правейки това, ще усетя някаква връзка с него. Ще открия нещо в тези листове, което да ми каже: Да, това е баща ти. Ала не почувствах нищо. Просто хартия. Някой си е записвал разни неща.

— Джейс — каза нежно тя.

— Има и още нещо — продължи той. — Вече нямам име, нали? Не съм Джонатан Кристофър — това се оказа името на друг. Но пък то е името, с което съм свикнал.

— А кой измисли името Джейс? Ти ли?