Касандра Клеър - Град от стъкло

Когато на езерото бе отворил очи — разбрал по някакъв начин, че е бил мъртъв, но вече не е, — първата мисъл на Джейс беше за Клеъри, легнала на окървавения пясък малко по-встрани от него със затворени очи. Той се бе добрал до нея разтревожен, мислейки, че сигурно е ранена или дори мъртва… и когато тя отвори очи, всичко, за което изобщо можеше да мисли, бе, че е жива. Едва по-късно, когато дойдоха другите и му помогнаха да се изправи на крака и при вида на сцената ахваха от изумление, едва тогава той съгледа тялото на Валънтайн да лежи сгърчено на брега на езерото и знанието, че е мъртъв, бе като удар в корема. Джейс искаше той да умре — самият той искаше да го убие, но въпреки това гледката беше болезнена. Клеъри гледаше Джейс с тъжни очи и той разбра, че въпреки омразата й към Валънтайн — а тя имаше основания да го мрази, — съчувстваше на Джейс за загубата.

Той притвори очи и в съзнанието му се заредиха картини: Валънтайн го вдига от тревата в широката си прегръдка, Валънтайн го закрепва на носа на лодка и му показва как да пази равновесие. И други, по-мрачни спомени: ръката на Валънтайн, изплющяваща върху лицето му, мъртвият сокол, ангелът, окован в избата на Уейланд.

— Джейс.

Той вдигна поглед. Над него стоеше Люк, силуетът му се очертаваше черен на фона на слънцето. Бе облечен с обичайните си джинси и фланела — за него нямаше погребално бяло облекло.

— Церемонията свърши — каза Люк. — Беше кратка.

— Мога да си представя. — Джейс зарови пръсти в земята до себе си, като се радваше на болката от ожулването. — Някой каза ли нещо?

— Само обичайните думи. — Люк се отпусна на земята до Джейс, като леко се намръщи. Джейс не го беше попитал как е минала битката; всъщност, не искаше и да знае. Само знаеше, че бе приключила по-рано, отколкото изобщо някой бе очаквал — след смъртта на Валънтайн демоните, които бе призовал, бяха отлетели в нощта като мъгла, разпръсната от слънцето. Но това не означаваше, че няма мъртви. През изминалите дни тялото на Валънтайн не бе единственото в Аликанте, което кремираха.

— А Клеъри не беше ли… искам да кажа, тя дали…

— Дойде на погребението? Не. Не пожела. — Джейс усещаше косия поглед на Люк върху себе си. — Не си ли я виждал, откакто…

— Не, от случилото се на езерото насам, не — каза Джейс. — За пръв път ме пускат от болницата, и аз трябваше да дойда.

— Не беше длъжен да идваш — каза Люк. — Можеше да не присъстваш.

— Така исках — обясни Джейс. — Каквото и да говори това за мен.

— Погребенията са за живите, Джейс, не за мъртвите. Валънтайн беше много повече твой баща, отколкото на Клеъри, макар да не си негова кръв. Ти си този, който трябва да се сбогува с него. Ти си този, на когото той ще липсва.

— Не мисля, че ще допусна той да ми липсва.

— Ти никога не си познавал Стивън Херондейл — каза Люк. — А когато отиде при Робърт Лайтууд, ти вече почти не беше дете. Валънтайн е бил бащата от детството ти. Той ще ти липсва.

— Не мога да спра да мисля за Ходж — каза Джейс. — В Гард му зададох въпроса защо той никога не ми е казал кой съм. Тогава още си мислех, че съм наполовина демон, а той ми отвърна, че защото не е знаел. Мислех си, че ме лъже. Но сега ми се струва, че наистина го е мислел. Той е бил единственият, който изобщо е знаел, че бебето на Херондейл е оживяло. Когато съм се появил в Института, се е чудел кой точно от синовете на Валънтайн съм аз. Истинският или осиновеният. Бих могъл да бъда и единият, и другият. Както демонът, така и ангелът. И си мисля, че той така и не е разбрал това чак докато не видя Джонатан при Гард. И през всичките тези години се е опитвал да направи най-доброто за мен, преди Валънтайн отново да се появи. Това е изисквало силна вяра… не мислиш ли?

— Да — каза Люк. — И аз така мисля.

— Ходж каза, че се е надявал възпитанието да се окаже решаващо, независимо от кръвта. И аз не спирам да се питам… ако бях останал при Валънтайн, ако той не ме беше изпратил при семейство Лайтууд, дали щях да стана като Джонатан? Такъв ли щях да бъда сега?

— Какво значение има? — попита Люк. — Ти неслучайно си такъв, какъвто си. И ако питаш мен, мисля, че Валънтайн те е изпратил при семейство Лайтууд, защото е знаел, че това е най-доброто за теб. Може да е имал и други причини. Но не можеш да пренебрегнеш факта, че те е изпратил при хора, за които е знаел, че ще те обичат и ще те отгледат с любов. Може би това е едно от малкото неща, които изобщо някога е направил за някого. — Той потупа Джейс по рамото, бащински жест, който почти накара Джейс да се усмихне. — На твое място не бих забравил това.