Касандра Клеър - Град от стъкло

Клеъри стоеше и гледаше през прозореца на Изабел — виждаше как димът се стеле по небето над Аликанте като петно, оставено от мръсна ръка върху прозорец. Тя знаеше, че днес кремират Валънтайн; изгарят баща й на гробището точно пред портата на града.

— Нали разбра за тържеството довечера? — Клеъри се обърна да погледне Изабел, застанала зад нея и държаща в ръце две рокли — една синя и една стоманеносива. — Коя според теб да облека?

Клеъри си спомни, че за Изабел дрехите бяха най-добрата терапия.

— Синята.

Изабел остави роклите на леглото.

— А ти какво ще облечеш? Ще дойдеш, нали?

Клеъри си спомни за сребристата рокля на дъното в сандъка на Аматис, за прекрасната й материя. Но Аматис едва ли щеше да й позволи да я облече.

— Не знам — каза тя. — Сигурно ще съм с джинси и зеленото палто.

— Много скучно — каза Изабел. Тя погледна към Ейлийн, която седеше на фотьойла до леглото и четеше. — Не ти ли се струва и на теб, че е скучно?

— Мисля да оставим Клеъри сама да реши какво да облече — каза Ейлийн, без да вдига поглед от книгата. — Освен това, не е като да се гласи специално за някой.

— Гласи се за Джейс — каза Изабел така, сякаш това обясняваше всичко. — Трябва да се постарае.

Ейлийн вдигна поглед, примигна объркано, после се усмихна.

— О, вярно. Съвсем забравих. Не ти ли е странно, че не ти е брат?

— Не — каза категорично Клеъри. — По-скоро ми беше странно, когато си мислех, че ми е брат. Сега усещам, че… това е правилното положение. — Тя отново се загледа през прозореца. — Не че съм го виждала от момента, в който разбрах това. Не и след като се върнахме в Аликанте.

— Това е странно — каза Ейлийн.

— Не е странно — рече Изабел, като хвърли на Ейлийн предупредителен поглед, който тя сякаш не забеляза. — Той нали беше в болницата. Изписаха го чак днес.

— И не е дошъл веднага да те види? — попита Ейлийн Клеъри.

— Не е могъл — каза Клеъри. — Трябвало е да отиде на погребението на Валънтайн. Нямало е как да не присъства.

— Може и да си права — каза бодро Ейлийн. — А може и вече да не се интересува от теб. Искам да кажа, сега, когато вече не е забранено. Някои хора се стремят само към неща, които не могат да имат.

— При Джейс не е така — каза бързо Изабел. — Той не е от този тип хора.

Ейлийн се изправи и хвърли книгата си на леглото.

— Отивам да се преоблека. До довечера, нали? — И с тези думи тя излезе от стаята, като си тананикаше нещо.

Изабел гледаше след нея и клатеше глава.

— Мислиш ли, че не те харесва? — каза тя. — Тоест, че ревнува? Тя май си пада по Джейс.

— Ха! — развесели се Клеъри. — Не, не си пада по Джейс. По-скоро си мисля, че е от онзи тип хора, които си приказват каквото им дойде на ума, без много да се замислят. Пък и кой знае, може и да е права.

Изабел извади една фиба от косата си и тя се разпиля по раменете й. После прекоси стаята и отиде при Клеъри до прозореца. Небето покрай демоничните кули вече беше ясно; пушека го нямаше.

— Ти допускаш ли, че тя е права?

— Не знам. Ще трябва да попитам Джейс. Предполагам, че довечера ще се видим на партито. Или на празнуването на победата, или както там се казва. — Тя вдигна поглед към Изабел. — Имаш ли представа какво точно ще представлява?

— Ще има шествие — каза Изабел — и вероятно фойерверки. Музика, танци, игри, такива работи. Като голям народен празник по улиците на Ню Йорк. — Тя погледна през прозореца, лицето й беше тъжно. — На Макс много би му харесало.

Клеъри посегна и погали Изабел по косата така, както би погалила собствената си сестра, ако имаше такава.

— Знам, че би му харесало.

Джейс почука два пъти на вратата на старата къща край канала, преди да чуе в отговор забързани стъпки; сърцето му подскочи и после замря, когато вратата се отвори и на прага застана Аматис Херондейл, която го погледна с изненада. Изглеждаше така, сякаш се готвеше за тържеството: беше облечена с дълга гълъбовосива рокля и бледи металически обеци хвърляха сребристи отблясъци в посивялата й коса.

— Какво има?

— Клеъри — започна той и млъкна, не знаейки какво точно да каже. Къде изчезна красноречието му? Никога не бе му изневерявало, дори и в най-тежките моменти, но сега се чувстваше така, сякаш са го разрязали и са измъкнали от него всички умни и подходящи думи. — Чудех се дали Клеъри е тук. Искаше ми се да поговоря с нея.

Аматис поклати глава. Нейната безизразност изчезна, когато го погледна толкова настойчиво, че да го притесни.