Касандра Клеър - Град от стъкло

Мигът отмина. Като отсечено дърво, Валънтайн се строполи на земята и остана да лежи неподвижно — устата му бе отворена в ням писък, невиждащите му очи — застинали завинаги в смайване от неочакваното предателство.

Това беше небесно правосъдие. Дано не си се изплашила много.

Клеъри погледна нагоре. Ангелът трептеше над нея, като кула от бял пламък, закриваща небето. Ръцете му бяха празни; Бокалът и Мечът на смъртните лежаха на брега на езерото.

Можеш да поискаш да ти изпълня едно желание, Клариса Моргенстърн. Какво да бъде то?

Клеъри отвори уста. Но от нея не излезе звук.

А, да , каза ангелът, и сега в гласа му имаше нежност. Руната. Многото очи по крилата му мигнаха. Нещо я докосна. Беше меко, по-меко от коприна или от какъвто и да е плат, по-тихо от шепот или от милване с перце. Такива си представяше облаците, ако бяха плат. Докосването бе придружено с някакъв лек мирис — приятен мирис, упойващ и сладък.

Болката изчезна от китките й. Вече отвързани, ръцете й се отпуснаха отстрани на тялото й. Паренето на тила й също беше изчезнало, както и тежестта в краката. Тя плахо се изправи на колене. Нищо не желаеше повече от това, да издрапа през окървавения пясък към мястото, където лежеше Джейс, да се добере до него и да легне до него, да обвие ръце около тялото му, макар той да бе мъртъв. Но гласът на ангела я спря; тя си спомни къде се намира, погледна втренчено нагоре към блестящата златиста светлина.

Битката при Брослиндското поле приключва. Със смъртта на Моргенстърн изчезна и властта му над демоните. Много от тях избягаха; останалите скоро ще бъдат унищожени. Точно в този момент нефилимите се приближават към брега на езерото. Ако имаш молба, ловецо на сенки, кажи я сега. Ангелът млъкна. И имай предвид, че не съм всемогъщ. Подбери мъдро желанието си.

Клеъри се поколеба… само за миг, но това беше най-дългият миг в живота й. Какво да поиска, трескаво се питаше тя, трябваше да е нещо… да няма болка или глад по света, или болести, или да настане световен мир. Но все пак тези неща едва ли са по силите на ангелите, иначе щяха вече да са ги направили. А и освен това се предполага, че хората сами би следвало да се борят за тези неща.

Така или иначе, нямаше значение. Имаше само едно нещо, за което искаше да помоли, едно-единствено нещо.

Тя вдигна очи към тези на ангела.

— Джейс — рече тя.

Лицето на ангела не трепна. Не можеше да разбере дали той възприема молбата й за добра или лоша, или дали — с внезапна тревога си помисли тя — изобщо ще я изпълни.

Затвори очи, Клариса Моргенстърн , рече ангелът.

Клеъри затвори очи. Не можеш да не се подчиниш на ангел, каквото и да означава това. Сърцето й лудо заби, тя се потопи в мрака зад клепачите си, напразно опитвайки се да не мисли за Джейс. Но лицето му постоянно изплуваше зад затворените й клепачи — не й се усмихваше, но я гледаше косо и тя виждаше белега на слепоочието му, ироничната извивка на устата му и сребристата резка на шията му, там, където го беше ухапал Саймън — всички белези и несъвършенства, които го правеха човека, когото обичаше повече от всичко на света. Джейс. Ярка светлина обагри видението й в алено и тя падна на пясъка по гръб, чудейки се дали е припаднала — или може би дори умряла, — но тя не искаше да умира, не сега, когато вижда толкова ясно лицето на Джейс пред себе си. Тя почти чуваше гласа му, дори сякаш произнасяше името й, така както й го шептеше в Ренуик.

Клеъри. Клеъри. Клеъри.

— Клеъри — каза Джейс. — Отвори очи.

Тя ги отвори.

Лежеше на пясъка в разкъсаните си, мокри и окървавени дрехи. Всичко си беше същото. С тази разлика, че ангелът беше изчезнал, а заедно с него и ослепителната бяла светлина, която бе осветявала мрака като ден. Тя се втренчи нагоре към нощното небе. В тъмнината белите звезди светеха като огледала и надвесен над нея, със светлина в очите, по-ярка от тази на всички звезди, беше Джейс.

Очите й жадно се впиха в него, във всяка част от него, от разрошената му коса до изцапаното с кръв, окаляно лице и очите, проблясващи над слоевете мръсотия; от синините, които се виждаха през разкъсаните ръкави, към зеещата, прогизнала в кръв риза, през която се показваше голата кожа — и там нямаше и следа, нито рана, която да показва къде го бе пронизал Мечът. Клеъри виждаше пулса на шията му и при вида на това едва не простря ръце към него, защото това означаваше, че сърцето му бие, което пък значеше, че…

— Ти си жив — прошепна тя. — Наистина си жив.