Касандра Клеър - Град от стъкло

Това беше Мечът на смъртните. Той остави линия от черна светлина във въздуха, когато Валънтайн заби острието му в сърцето на Джейс.

Очите на Джейс се разшириха. По лицето му премина недоумяващо объркване; той сведе поглед към себе си, където Мелартак гротескно стърчеше от гърдите му — гледката бе повече нереална, отколкото ужасна, като излязла от кошмар, в който няма никаква логика.

После Валънтайн отдръпна ръката си, като измъкна меча от гърдите на Джейс по същия начин, по който би измъкнал кинжал от ножницата му. Сякаш досега крепен само от него, Джейс се отпусна на колене. Неговият меч се изплъзна от ръката му и тупна върху мократа земя. Той погледна надолу с недоумение, сякаш се чудеше защо го е държал или защо го е изпуснал. Отвори уста, като че ли да зададе въпрос, и кръвта шурна по брадичката му, като обагри и това, което беше останало от съдраната му риза.

Всичко, което се случи оттук нататък, Клеъри виждаше като на забавен кадър, сякаш времето се беше разтеглило. Тя видя как Валънтайн се отпуска на земята и взима в скута си Джейс, сякаш той е още съвсем малък и лек. Как го притиска към себе си и го залюлява, заровил лице в рамото му, и на Клеъри й се стори, че в този миг той дори плачеше, но когато вдигна глава, очите му бяха сухи.

— Сине — прошепна той. — Момчето ми.

Ужасяващата забавеност на времето се увиваше около Клеъри като стягащо се въже — тя виждаше как Валънтайн вдига Джейс и отмята кървавата коса от челото му. Как го носи, докато момчето умира и светлината в очите му угасва, и после как нежно полага на земята тялото на осиновения си син и кръстосва ръцете му на гърдите, сякаш за да прикрие зейналата там кървава рана.

— Ave… — започна той, сякаш възнамеряваше да произнесе прощалното слово над Джейс, да се сбогува като ловец на сенки, но гласът му прегракна и той рязко се обърна и тръгна към олтара.

Клеъри не можеше да помръдне. Едва дишаше. Чу биенето на собственото си сърце, чу хриптенето в пресъхналото си гърло. С ъгълчето на окото си видя как Валънтайн стои на брега на езерото, как кръвта капе от острието на Мелартак и пълни Бокала на смъртните. Той припяваше някакви думи, които тя не разбираше. Които не се и опитваше да разбере. Скоро всичко щеше да свърши и тя почти се радваше на това. Запита се дали ще й стигнат силите да се добере до мястото, където лежеше Джейс, да легне до него и да изчака всичко да приключи. Тя се взря в него, в безжизненото му тяло, положено на разровения кървав пясък. Очите му бяха затворени, лицето — спокойно; ако не беше дълбоката рана на гърдите му, тя би си помислила, че е заспал.

Но той не беше. Той бе ловец на сенки; беше загинал в битка; заслужаваше последна благословия. Ave atque vale. Тя изрече думите само с мърдане на устни. Но изведнъж спря и притаи дъх. Какво трябваше да каже? Здравей и сбогом, Джейс Уейланд? Но това не беше неговото име. Всъщност той никога не е имал собствено име , помисли си с мъка тя, просто са му дали името на мъртво дете, защото така е било угодно на плановете на Валънтайн към онзи момент. А в едно име има толкова много сила…

Тя рязко завъртя глава и се втренчи в олтара. Руните около него бяха започнали да горят. Това бяха призоваващи руни, назоваващи руни и свързващи руни. Те не се различаваха от тези, които държаха Итуриел затворен в избата под вилата на Уейланд. Противно на волята си, тя си спомни за начина, по който Джейс я погледна тогава, доверието в погледа му, вярата му в нея. Той винаги я бе възприемал като силна. Показваше й го с всяко свое действие, с всеки поглед и всяко докосване. Саймън също вярваше в нея, ала той я третираше по-скоро като нещо крехко, сякаш бе направена от фино стъкло. Докато Джейс се отнасяше с нея като с равна, сякаш бе убеден, че ще понесе всичко — за него тя беше толкова силна, колкото и самият той.

Сега Валънтайн потапяше отново и отново кървавия си меч във водата на езерото, като редеше псалми ниско и забързано. Водата в езерото закипя, сякаш гигантска ръка прокарваше пръсти по повърхността й.

Клеъри затвори очи. Докато си спомняше как Джейс я бе погледнал в нощта, когато тя освободи Итуриел, не можеше да спре да си представя как би я погледнал сега, ако я видеше как се опитва да легне на пясъка до него, за да умре. Той не би одобрил държанието й. Би й се ядосал за това, че се е предала. Би бил толкова… разочарован .

Клеъри легна по корем на пясъка. Бавно запълзя, като си помагаше с коленете и вързаните си ръце. Блестящата лента около китките й гореше и пареше. От влаченето по земята ризата й се бе разкъсала и пясъкът жулеше оголения й корем. Но тя едва го усещаше. Беше трудна задача да се придвижваш по този начин — на гърба й, между плешките, изби пот. Когато най-после достигна кръга, образуван от руните, вече дишаше толкова тежко и шумно, та чак се ужаси, че Валънтайн може да я чуе.