Касандра Клеър - Град от стъкло

Джейс се усмихна, мрачно и очарователно.

— Беше на Джонатан. Сега той е мъртъв.

Валънтайн погледна объркано.

— Искаш да кажеш…

— Взех го от земята, където го изпусна — каза безстрастнс Джейс, — след като го убих.

Валънтайн изглеждаше втрещен.

— Ти си убил Джонатан? Как си могъл?

— Иначе той щеше да убие мен — отвърна Джейс. — Нямах избор.

— Нямах това предвид. — Валънтайн поклати глава, все още изглеждаше смаян, подобно на боксьор, когото са ударили твърде силно, малко преди да се срути на тепиха. — Аз отгледах Джонатан… лично аз го обучих. Нямаше по-добър боец от него.

— Възможно е — каза Джейс — да е било така.

— Но… — И гласът на Валънтайн замря. Клеъри за пръв път усети пукнатина в равната, невъзмутима фасада на този глас. — Но той ти беше брат.

— Напротив. Никога не е бил. — Джейс пристъпи една крачка, като доближи острието с два-три сантиметра по-близо до сърцето на Валънтайн. — Какво се е случило с истинския ми баща? Изабел каза, че е убит при нападение, но така ли е наистина? Не си ли го убил ти, както и майка ми?

Валънтайн продължаваше да гледа недоумяващо. Клеъри усети, че той се мъчи да възвърне самообладанието си. С мъката си ли се бореше? Или просто се страхуваше да умре.

— Не съм убил майка ти. Тя се самоуби. Аз те извадих от вече мъртвото й тяло. Ако не бях го направил, и ти щеше да умреш заедно с нея.

— Но защо ? Защо си го направил? Не ти е бил нужен син, ти вече си имал син! — Джейс приличаше на смъртник на лунната светлина, както се стори на Клеъри, на смъртник и на чужд, на някого, когото тя не познаваше. Ръката, насочила меча към шията на Валънтайн, не трепваше. — Кажи ми истината — рече Джейс — Престани да ме лъжеш, че сме една плът и кръв. Родителите може да лъжат децата си, но ти… ти не си ми баща. И искам да знам истината.

— Не ми трябваше син, а воин — каза Валънтайн. — Надявах се Джонатан да стане този воин, но у него имаше твърде много от демоничната природа. Той беше твърде жесток, твърде импулсивен, без никакъв финес. Още докато беше пеленаче, започнах да се боя, че няма да му стигне търпението или съчувствието, за да ме последва, да оглави Клейва след смъртта ми. И реших да опитам с теб. С теб обаче имах обратния проблем. Ти беше твърде нежен. Твърде състрадателен. Чувстваше страданията на другите така, сякаш бяха твои. Ти не можеше да преживееш дори смъртта на домашните си любимци. Разбери ме, сине, аз те обичах заради тези ти качества. Но много от нещата, които обичах у теб, нямаше да ми свършат работа.

— Значи си си мислел, че съм мек и безполезен — каза Джейс — Тогава предполагам, че за теб ще бъде изненада, ако твоят нежен и безполезен син ти пререже гърлото.

— Вече сме изпробвали това — гласът на Валънтайн не трепна, но на Клеъри й се строи, че вижда вадички пот, стичащи се от слепоочията към основата на шията му. — Не можеш да го направиш. Не го направи в Ренуик, няма да го направиш и сега.

— Грешиш. — Джейс говореше ясно и отчетливо. — Не минава ден оттогава, в който да не съжалявам, че не те убих. Брат ми Макс е мъртъв, защото аз не те убих в онзи ден. Дузини, може би и стотици, са мъртви, защото спрях ръката си. Знам плана ти. Знам, че искаш да унищожиш почти всички ловци на сенки в Идрис. И се питам, още колко трябва да умрат, преди да се реша да направя това, което трябваше да направя на острова Блекуел? Прав си — каза той. — Не искам да те убивам. Но ще го направя.

— Не го прави — каза Валънтайн. — Моля те. Не искам да…

— Да умреш? Никой не иска да умре, татко. — Върхът на меча на Джейс се плъзна по-ниско, после още по-ниско, докато се спря върху сърцето на Валънтайн. Лицето на Джейс беше спокойно, като лицето на ангел, който изпълнява божествена присъда. — Имаш ли последни думи?

— Джонатан…

По ризата на Валънтайн, там, където беше острието, се появи кръв и пред вътрешния взор на Клеъри се появи Джейс в Ренуик, с трепереща ръка, нежелаещ да нарани баща си. И Валънтайн, който му се присмива. Забий камата. Осем сантиметра… може би десет. Това сега не беше същото. Ръката на Джейс беше стабилна. А Валънтайн изглеждаше уплашен.

— Последни думи — изсъска Джейс. — Кои са те?

Валънтайн вдигна глава. Черните му очи, когато погледна момчето пред себе си, бяха бездънни.

— Съжалявам — каза той. — Толкова съжалявам.

Той протегна ръка, сякаш с намерение да докосне Джейс — ръката му бе обърната с дланта нагоре, пръстите бяха разперени — и в този миг нещо сребърно изсвистя и се стрелна покрай Клеъри в тъмнината, подобно на куршум от огнестрелно оръжие. Тя усети раздвижването на въздуха с бузата си, докато нещото минаваше, а после Валънтайн го хвана във въздуха, дълъг и сребрист огнен език, който проблесна в ръката му, когато той го улови.