Касандра Клеър - Град от стъкло

Мечът се заби по-дълбоко в бузата й. Валънтайн каза:

— Погледни ме, Клеъри.

Тя го погледна. Не искаше, но болката беше прекалено голяма — против волята й главата й се обърна, кръвта закапа на големи, плътни капки от лицето й, които попиваха в пясъка. Когато вдигна глава и погледна баща си, непоносима болка я скова.

Той гледаше надолу към острието на Мелартак, което бе изцапано с нейната кръв. Когато той отново я погледна, в очите му блестеше странна светлина.

— Кръвта ми трябва, за да довърша ритуала — каза той. — Мислех да използвам своята, но когато те видях в езерото, разбрах, че това е начинът на Разиел да ми каже да използвам кръвта на дъщеря си. Затова и почистих кръвта ти от отровата на езерото. Сега си пречистена — пречистена и готова. Така че, Клариса, благодаря ти, задето ми предоставяш кръвта си.

Той наистина го вярва , помисли си Клеъри, наистина е благодарен. Явно от дълго време насам бе загубил способността да прави разлика между принуда и сътрудничество, между страх и желание, между любов и изтезание. И тогава я порази мисълта — какъв бе смисълът да мразиш Валънтайн за това, че е чудовище, когато той дори не знае, че е такъв?

— А сега — каза Валънтайн — трябва ми още нещичко.

Клеъри си помисли: Още нещичко? — точно когато Мечът се дръпна назад и звездната светлина се отрази върху него. Тогава на Клеъри й стана ясно: Разбира се. Не само кръв иска той, но и смърт. Мечът бе напоен с достатъчно кръв; може би му беше харесало, също както и на самия Валънтайн. Очите й проследиха черния блясък, когато той се наклони към нея…

И полетя. Изтръгнат от ръката на Валънтайн, той бе запратен в тъмнината. Очите на Валънтайн се разшириха; погледът му се стрелна надолу, като най-напред се прикова върху кървавата му ръка, която бе държала меча… после вдигна поглед и видя в същия момент като Клеъри какво бе изтръгнало Меча на смъртните от хватката му.

Джейс, хванал меч в лявата си ръка, стоеше на върха на едно пясъчно възвишение, на около крачка от Валънтайн. По изражението му Клеъри се досети, че и той като нея не бе чул приближаването на Джейс.

При вида му сърцето на Клеъри силно заби. Засъхналата кръв по лицето му бе хванала коричка, а на шията му се виждаше грозна червена рана. Очите му блестяха като огледала и на магическата светлина изглеждаха черни — черни като тези на Себастиян.

— Клеъри — каза той, без да откъсва очи от баща си. — Клеъри, добре ли си?

Джейс! Тя се опита да произнесе името му, но нищо не можеше да преодолее преградата в гърлото й. Като че ли думите я задавяха.

— Тя не може да ти отговори — каза Валънтайн. — Не може да говори.

Очите на Джейс пламнаха гневно.

— Какво си й направил? — Той насочи меча си към Валънтайн, който отстъпи крачка назад. Лицето на Валънтайн изразяваше предпазливост, но не и уплаха. Той сякаш обмисляше нещо, което никак не се хареса на Клеъри. Знаеше, че би трябвало да тържествува, ала не й беше до това — сега се чувстваше по-разтревожена, отколкото преди малко. Беше разбрала, че Валънтайн ще я убие — беше се примирила с това, — а ето че сега Джейс беше тук и страхът отново я обхвана, вече и за него. А той изглеждаше толкова… съсипан. Униформата му беше разпорена на ръкава и кожата под него бе осеяна с кръстосани кървави линии. Отпред ризата му беше разкъсана и над сърцето се виждаше изчезващо иратце, под което още си личеше незараснала червена рана. Дрехите му бяха целите в кал, сякаш се беше въргалял по земята. Но това, което най-много я изплаши, беше изражението му. То беше толкова… сурово.

— Руна на мълчанието. Нищо няма да й стане от нея. — Очите на Валънтайн се приковаха в Джейс — стръвно, сякаш, както се стори на Клеъри, искаше да го изпие с поглед. — Имам чувството — каза Валънтайн, — че не си дошъл, за да се присъединиш към мен? За да бъдеш благословен от ангела заедно с мен?

Изражението на Джейс не се промени. Очите му бяха приковани в осиновителя му и не изразяваха нищо — ни следа от вълнение, обич или спомен. Не изразяваха дори омраза.

Единствено… презрение, помисли си Клеъри. Студено презрение.

— Знам какво се каниш да направиш — каза Джейс — Знам защо призоваваш ангела. И няма да ти го позволя. Вече изпратих Изабел да предупреди армията…

— Предупреждението няма да им помогне особено. Това не е опасност от онези, които могат да бъдат избегнати. — Погледът на Валънтайн се стрелна надолу към меча на Джейс. — Пусни го — рече той — и можем да поговорим… — После млъкна. — Този меч не е твой. Той принадлежи на фамилията Моргенстърн.