Касандра Клеър - Град от стъкло

Но той дори не се обърна. Държеше в една ръка Бокала на смъртните, в другата — Меча. Тя видя как той вдигна дясната си ръка, каза няколко думи, които бяха сякаш на гръцки, и хвърли Бокала. Като падаща звезда той полетя към водата на езерото и с лек плисък изчезна под повърхността й.

Кръгът от руни излъчваше лека топлина, подобно на полуугасен огън. Клеъри се изви, мъчейки се да вземе стилито си, което беше втъкнато в колана й. Остра болка прониза китките й, когато сключи пръсти около него; най-после го измъкна с глух стон на облекчение.

Понеже не можеше да раздели китките си, тя хвана несръчно стилито с две ръце. Изправи се на лакти и се втренчи надолу към руните. Усещаше топлината им по лицето си; те бяха започнали да блещукат като магическа светлина. Валънтайн бе вдигнал Меча, готов да хвърли и него, като изговаряше последните думи от призоваващото заклинание. С последен напън Клеъри заби върха на стилито в пясъка и без да трие руните, които бе начертал Валънтайн, но като прокарваше собствените си плетеници върху тях, тя започна да изписва нова руна върху онази, която символизираше името му. Тази руна й се стори толкова малка, толкова незначителна — нищо общо с могъщата и силна обединяваща руна, нищо общо със знака на Каин.

Но само за нея се сещаше. Изтощена, Клеъри се търколи встрани точно в мига, в който Валънтайн замахна и Мечът на смъртните полетя.

Мелартак профуча като стрела, черна и сребриста мъгла, която безшумно се сля с черното и сребристо езеро. Там, където падна той, се издигна огромен фонтан: цвете от платинена вода. Фонтанът се издигаше все по-високо и по-високо, като гейзер от разтопено сребро. Чу се силен звук от трошене, звук от чупене на лед, разбиване на ледник… а после сякаш езерото експлодира: сребърни капки, сипещи се като градушка във всички посоки.

И от тази градушка се появи ангелът. Клеъри не знаеше какъв точно очакваше да бъде той — нещо подобно на Итуриел, само че Итуриел беше съсипан от многото години пленничество и мъчения. Докато този ангел беше в разцвета на своята сила и слава. Когато се издигна от водата, очите й започнаха да парят, сякаш гледаше към слънцето.

Валънтайн отпусна ръцете си встрани. Гледаше прехласнато нагоре като човек, който вижда как се сбъдва най-голямата му мечта.

— Разиел — каза задъхано той.

Ангелът продължи да се издига, при което сякаш езерото спадаше, като в средата му се образуваше огромна мраморна колона. Най-напред от водата изплува главата му с развята коса, подобна на сребърни и златни нишки. После раменете, бели като камък, а след това и голото тяло… и Клеъри видя, че ангелът имаше начертани руни по цялото тяло, същите като на нефилимите, макар руните на Разиел да бяха златни и живи и се движеха по бялата му кожа като искри, прехвърчащи от огън. Ангелът беше някак едновременно огромен, и не по-голям от обикновен човек. Очите на Клеъри болезнено се опитваха да го обхванат целия. Докато той се издигаше, от гърба му излязоха криле и се разпериха широко над езерото, те също бяха златисти и с пера, като на всяко перо имаше по едно златисто втренчено око.

Беше колкото красиво, толкова и зловещо. Клеъри искаше да извърне поглед, но не биваше. Трябваше да гледа. Трябваше да гледа и заради Джейс, защото той самият не можеше.

Той изглежда по същия начин като на онези картини , помисли си тя. Ангелът, издигащ се от езерото, с Меча в едната ръка и Бокала в другата. И от двете реликви струи вода, но Разиел е сух, нито капка не блестеше по крилете му. Краката му, бели и боси, стъпваха по повърхността на езерото, като при движението си хвърляха малки пръски вода. Лицето му, красиво и нечовешко, беше сведено към Валънтайн.

И тогава той проговори.

Гласът му приличаше на плач, на вик и на музика едновременно. В него нямаше думи, но при все това всичко ясно се разбираше. Силата на дъха му едва не събори Валънтайн; той заби токовете на ботушите си в пясъка, главата му се изви назад, сякаш се движеше срещу вятър. Клеъри усети полъха от дъха на ангела да минава над нея: беше горещ като въздух, който излиза от пещ, и имаше екзотично ухание.

Минаха хиляда години, откакто за последно ме призоваха тук , каза Разиел. Тогава ме повика ловецът на сенки Джонатан и ме помоли да смеся кръвта си с кръвта на смъртните в Бокала и да създам раса от воини, които да прочистят земята от демоничния вид. Направих това, което той поиска от мен, и му казах да не очаква повече помощ от мен. Защо ме призова сега, нефилиме?