Касандра Клеър - Град от стъкло

Тя плахо посегна да докосне лицето му.

— Беше тъмно — каза тихо той. — Нямаше нищо, освен сенки, аз също бях сянка и знаех, че съм мъртъв и че всичко е свършено, всичко. И после чух гласа ти. Чух, че произнасяш името ми, и това ме съживи.

— Не бях аз. — Гърлото на Клеъри беше свито. — Ангелът те съживи.

— Защото ти го помоли. — Той мълчаливо прокара пръсти по контурите на лицето й, сякаш за да се увери, че е истинска. — Можеше да поискаш всичко друго на света, но ти поиска мен.

Тя му се усмихна. Както беше мърляв, целият в кръв и кал, за нея той бе най-хубавото нещо, което изобщо някога беше виждала.

— Но аз не искам нищо друго на света.

При тези й думи ярката светлина в очите му пламна толкова силно, че тя едва гледаше към него. Спомни си за ангела и за това, как той гореше като хиляди факли, и че в жилите на Джейс тече неговата огнена кръв. Съзнаваше, че този огън сега минаваше през него, през очите му, като светлина през процепа на врата.

Обичам те , искаше да каже Клеъри и: Бих го направила отново. Винаги бих поискала теб. Но не това бяха думите, които каза тя.

— Ти не си мой брат — каза му тя, леко задъхано, нямаше търпение да произнесе тези думи колкото се можеше по-бързо. — Нали знаеш?

Много бавно, през мръсотията и кръвта, Джейс се усмихна дяволито.

— Да — рече той. — Знам.

Димът се издигаше в ленива спирала, чертаейки изящни черни линии по ясното небе. Джейс, седнал самотно на хълма с опрени на коленете си лакти, се взираше надолу към гробището и гледаше пушека, който се издигаше в небето. Ама че ирония: това бе всичко останало от баща му.

От мястото, където седеше, се виждаше ковчегът, обвит в дим и пламъци, и малката група, застанала около него. Оттук той разпозна ярката коса на Джослин и застаналия до нея Люк, който бе положил ръка на гърба й. Джослин бе извърнала глава встрани, за да не гледа горящата клада.

Ако искаше, Джейс можеше да се присъедини към тази група. Последните няколко дни той бе прекарал в болницата, откъдето го пуснаха едва тази сутрин, за малко, колкото да присъства на погребението на Валънтайн. Но още докато се приближаваше до кладата, пращящите дърва и белите кости, той разбра, че няма да може да продължи. Вместо това той се обърна и се заизкачва по хълма, отдалечавайки се от траурната процесия. Люк беше извикал след него, но Джейс не се обърна.

Той седеше и ги наблюдаваше събрани около ковчега, гледаше как Патрик Пенхалоу, облечен в бялата си униформа, запалваше огъня. Вече за втори път тази седмица му се налагаше да присъства на кремация, но докато Макс беше покъртително мъничък, Валънтайн бе голям мъж — дори така, по гръб, с ръце кръстосани на гърдите, със серафимска кама в ръка. По обичая, очите му бяха превързани с бяла коприна. Добре се отнесоха с него, помисли си Джейс, независимо от всичко.

Не бяха кремирали Себастиян. Група ловци на сенки се бяха върнали в долината, но не бяха успели да открият тялото му — казаха на Джейс, че било отнесено от реката, но той не беше убеден в това.

Той търсеше с поглед Клеъри из множеството край ковчега, но нея я нямаше. Бяха изминали почти два дни, откакто се бяха видели за последно, и тя му липсваше почти физически. Не беше нейна вината, че не се бяха виждали. През онази нощ тя се страхуваше, че той няма да има сили да се върне през Портала в Аликанте, и се оказа права. Когато пристигнаха първите ловци на сенки, той изпадна в безсъзнание. Дойде на себе си на следващия ден в градската болница, където Магнус Бейн го гледаше втренчено със странно изражение — дали дълбоко съсредоточено, или просто любопитно, не можеше да се каже със сигурност. Магнус му каза, че макар ангелът да го е излекувал физически, духът и умът му са изтощени до степен, в която само продължително лежане би помогнало. При всички положения, сега се чувстваше по-добре. Точно навреме за погребението.

Духна вятър и отвя дима от него. В далечината се виждаха светещите кули на Аликанте, прежната им слава се беше върнала. Той не беше много наясно защо всъщност седи тук и гледа как гори тялото на баща му или какво би казал, ако беше там долу сред опечалените и трябваше да произнесе последни думи към Валънтайн. Ти никога не си ми бил истински баща , можеше да каже той, или: Ти беше единственият баща, когото съм познавал. И двете изречения бяха еднакво верни, независимо колко противоречиви бяха.