Касандра Клеър - Град от стъкло

— Няма я. Мисля, че е у семейство Лайтууд.

— О! — Той сам се изненада от разочарованието, което изпита. — Извинете за безпокойството.

— Не си ме обезпокоил. Всъщност, радвам се, че се отби — каза оживено тя. — Има нещо, за което исках да поговорим. Заповядай в хола; ей сега ще дойда.

Джейс влезе вътре, а тя изчезна надолу по коридора. Той се чудеше какво пък толкова има да си говорят с нея. Може би Клеъри бе решила, че не иска повече да има нищо общо с него, и бе избрала Аматис да му предаде бележката й.

В този миг Аматис се върна. Не носеше нищо, което да прилича на бележка — за облекчение на Джейс, — но в замяна на това държеше в ръцете си една малка метална кутия. Беше изящен предмет, с гравирани рисунки на птици.

— Джейс — рече Аматис. — Люк ми каза, че си синът на Стивън… че Стивън Херондейл е твой баща. Разказа ми какво се е случило.

Джейс кимна, усещайки, че друго не му и остава да направи. Новините се разпространяваха бавно, което бе добре за него; дано по-скоро се върнеше в Ню Йорк, преди всички в Идрис да са разбрали и да започнат да го зяпат с любопитство.

— Знаеш, че бях омъжена за Стивън преди майка ти — продължи Аматис, гърлото й се беше свило и тя с мъка произнасяше думите. Джейс я погледна — какво за майка му? Да не вземеше сега да го обвинява, че е предизвикал у нея спомени за една жена, която е умряла още преди той да се роди? — От всички останали живи може би аз най-добре познавам баща ти.

— Да — каза Джейс, пожелавайки си да е някъде другаде. — Сигурен съм, че е така.

— Съзнавам, че може би имаш смесени чувства към него — каза тя и за своя изненада той откри, че е права. — Никога не си го познавал и не той е бил човекът, който те е отгледал, но ти приличаш на него… освен очите, които си наследил от майка си. Може да е безумно от моя страна, че те занимавам с това. В действителност ти може би не се интересуваш от Стивън. Но той беше твой баща и ако те познаваше… — Тогава тя тикна кутията към него, което едва не го накара да отскочи назад. — Това са някои негови неща, които съм пазила години наред. Негови писма, снимки, родословно дърво. Неговият камък с магическа светлина. Вероятно сега не си задаваш въпроси, но някой ден може и да се запиташ за някои неща и когато това се случи… когато това се случи, ще откриеш отговорите тук. — Тя стоеше неподвижно, докато му подаваше кутията, сякаш в нея имаше безценно съкровище. Джейс посегна и безмълвно я пое; беше тежка и той усети хладината на метала по кожата си.

— Благодаря — каза той. Само това му хрумна. Поколеба се, а после рече: — Има едно нещо. Нещо, което се чудех дали е така.

— Какво е то?

— Ако Стивън е мой баща, то тогава инквизиторката — Имоджин — е моя баба.

— Тя беше… — Аматис направи пауза. — Много трудна жена. Но да, тя ти се пада баба.

— Тя спаси живота ми — каза Джейс. — Имам предвид, че дълго време се държеше така, сякаш дълбоко ме мрази. После обаче видя това. — Той дръпна яката на ризата си и показа на Аматис белега с формата на звезда на рамото си. — И спаси живота ми. Но как ме е познала по този белег?

Очите на Аматис се разшириха.

— Не помниш как си получил този белег, нали?

Джейс кимна.

— Валънтайн ми каза, че съм се наранил, когато съм бил твърде малък, за да си спомням, но сега… не мисля, че мога да му вярвам.

— Това не е белег. Това е рождено петно. Според старо семейно предание, на един от първите Херондейл, станали ловци на сенки, му се явил на сън един ангел. Ангелът го докоснал по рамото и когато той се събудил, видял, че има знак като този. Имали го и всички негови потомци. — Тя сви рамене. — Не знам дали тази история е вярна, но всички от рода Херондейл имат този знак. Баща ти имаше същия на това място. — Тя докосна горната част на дясната си ръка. — Според поверието, това означава, че си свързан с ангел. Че един вид си благословен. Сигурно Имоджин е видяла знака и по него е разбрала кой си.

Джейс гледаше втренчено Аматис, но не нея виждаше той: спомняше си онази нощ на кораба; мократа черна палуба и инквизиторката, умираща в краката му.

— Тя ми каза нещо — рече той. — Докато умираше, каза: „Баща ти би се гордял с теб“. Реших, че го казва със сарказъм. Мислех, че говори за Валънтайн…

Аматис поклати глава.

— Имала е предвид Стивън — каза тихо тя. — И е била права. Той щеше да се гордее с теб.

Клеъри отвори входната врата на Аматис и влезе вътре, като размишляваше колко бързо се бе почувствала тук като у дома си. Вече не й се налагаше да се замисля за пътя към входната врата, нито за начина, по който дръжката леко заяждаше, когато се мъчеше да я отвори. Блясъкът на канала под слънцето й беше познат, както и гледката към Аликанте от прозореца. Тя почти си представяше, че живее тук, представяше си какво би било, ако се заселеше в Идрис. Запита се какво ли щеше да й липсва най-много. Китайската храна? Филмите? Комиксите?