Касандра Клеър - Град от стъкло

Валънтайн отвърна страстно:

— Изминаха хиляда години, славен небесен господарю, но демоничният вид е още тук.

А мен какво ме засяга това? За един ангел хиляда години са не повече от интервала между две мигвания с очи.

— Нефилимите, които ти създаде, бяха велика раса. Години наред те се биеха храбро, за да прочистят света от демоничната зараза. Но тяхната сила отслабна и в редиците им се промъкна корупция. Искам да ги върна към предишната им слава…

Слава ли? Ангелът прозвуча леко учуден, сякаш думата бе непозната за него. Славата принадлежи само на Бог.

Валънтайн не се поколеба.

— Клейвът, такъв, какъвто е създаден от първия нефилим, вече не съществува. Той се съюзи с долноземците, демоноподобните нечовеци, които полазиха този свят като червеи трупа на плъх. Искам да прочистя този свят, да унищожа всички долноземци и всички демони…

Демоните не притежават душа. Но другите същества, за които говориш, като децата на луната, на нощта, на Лилит и феите, те имат душа. Струва ми се, че твоите критерии за това, кое е човешко и кое не, са по-строги от нашите. Клеъри бе готова да се закълне, че гласът на ангела бе станал ироничен. Да не би да предизвикваш небесата като онази Утринна звезда, чието име носиш, ловецо на сенки?

— Не искам да предизвиквам небесата, съвсем не, господарю Разиел. По-скоро да се съюзя с тях…

За предизвиканата от теб война? Ние сме ангелско войнство, ловецо на сенки. Не можем да участваме в твоите мундански битки.

Когато Валънтайн отново проговори, той прозвуча почти обидено.

— Господарю Разиел, предполагам, че не бихте допуснали да има ритуал, с който да ви призоваваме, ако считахте, че не е редно да бъдете призоваван. Ние, нефилимите, сме ваши деца. Имаме нужда от водачеството ви.

Водачество ли? Сега ангелът звучеше изненадан. Едва ли си ме призовал за това. По-скоро изглежда, че целиш собствената си слава.

— Слава ли? — повтори дрезгаво Валънтайн. — Аз дадох всичко за тази кауза. Жена си. Децата си. Не пожалих дори синовете си. Дадох всичко, каквото имах, за това… всичко.

Ангелът трептеше във въздуха, свел поглед към Валънтайн, гледайки го със своите неземни, студени очи. Крилете му се движеха бавно, като облаци по небето. Най-после той рече:

Бог поиска от Авраам да пожертва сина си на олтар, подобен на този, за да провери кого обича повече Авраам — Исаак или Бог. Но от теб никой не е искал да жертваш сина си, Валънтайн.

Валънтайн сведе поглед към олтара в краката си, изпръскан с кръвта на Джейс, после отново погледна ангела.

— Ако трябва, ще ви принудя да ми съдействате — каза той. — Но признавам, че бих предпочел да е доброволно.

Когато ловецът на сенки Джонатан ме призова , каза ангелът, аз му дадох помощта си, защото видях, че мечтата му да освободи света от демоните е искрена. Той бленуваше за рай на земята. Но ти мечтаеш единствено за собствената си слава и не обичаш небесата. Доказателство за това е брат ми Итуриел.

Валънтайн пребледня.

— Но…

Мислиш ли, че нямаше да разбера? Ангелът се усмихна. Това беше най-ужасяващата усмивка, която Клеъри беше виждала. Вярно е, че господарят на кръга, който ти начерта, може да ме застави да му изпълня едно желание. Само че не ти си господарят.

Валънтайн го гледаше объркан.

— Господарю Разиел… няма кой друг…

О, има , каза ангелът. Това е дъщеря ти.

Валънтайн се завъртя. Клеъри, лежаща почти в несвяст на пясъка, сгърчила ръце от болка, го погледна непокорно. За миг очите им се срещнаха… и той я погледна , наистина я погледна, и тя си даде сметка, че баща й за пръв път я поглежда в лицето и я вижда . За пръв и единствен път.

— Клариса — каза той. — Какво си направила?

Клеъри протегна ръка и започна да пише с пръст по пясъка в краката си. Не руни чертаеше тя. Изписваше думи, думите, които той й беше казал, когато за пръв път бе видял какво може да прави, когато бе начертала руната, разбила кораба му.

MENE MENE TEKEL UPHARSIN.

Очите му се разшириха точно както се бяха разширили и очите на Джейс, преди да умре. Валънтайн пребеля като платно. Той бавно обърна лице към ангела, вдигна ръце в знак на молитва.

— Господарю Разиел…

Ангелът отвори уста и избълва. Или поне така се стори на Клеъри, че ангелът избълва искра от бял огън, подобна на горяща стрела. Стрелата полетя право напред мина над водата и се заби в гърдите на Валънтайн. Или може би „заби“ не беше точната дума — тя го проби , подобно на камък, минал през тънка хартия, като остави димяща дупка колкото юмрук. За миг Клеъри можеше да погледне през гърдите на баща си — видя езерото и огненото сияние, идващо от ангела.