Касандра Клеър - Град от стъкло

Но сега нямаше повече време да мисли за Малачи. Алек беше казал, че около езерото има защити и че ако някой отвори Портал там, може да ги задейства. Валънтайн сигурно вече се беше добрал от Огледалото — нямаше време за губене. Тя бавно се извърна от гарвана и се втурна към външната врата на залата и блестящия Портал отвъд нея.

Водата я удари в лицето като експлозия. Давейки се, Клеъри потъна надолу, в мразовитата тъмнина. Първата й мисъл беше, че действието на Портала е избледняло и вече не работи както трябва, и тя е попаднала във водовъртежа на черното междинно пространство, където вероятно щеше да се задуши и да умре. Точно както я бе предупредил Джейс, когато за пръв път бе минала през Портала.

Второто, което си помисли, беше, че вече е мъртва.

Всъщност, беше в безсъзнание само за няколко секунди, макар това да приличаше на края на всичко. Когато се свести, изпита шок, който приличаше на шока, предизвикан от разбиване в леден блок. Както беше в безсъзнание, изведнъж вече бе напълно будна. Лежеше по гръб на студената, влажна земя, гледаше втренчено небето, в което имаше толкова много звезди, сякаш някой бе хвърлил по тъмната му повърхност шепа с парченца сребро. Устата й беше пълна с ужасна на вкус течност; тя обърна глава встрани, закашля се, започна да плюе и да се бори за въздух, докато отново можеше да диша.

Когато стомахът й спря да се свива, тя се търколи настрани. Китките й бяха вързани с тънка лента от огнена светлина, а краката си усещаше тежки и чужди, сякаш целите набодени с иглички. Зачуди се дали, без да иска, не си е притиснала някой нерв, или това бе страничен ефект от факта, че за малко не се удави. Тилът й гореше, сякаш я беше ужилила оса. Тя изпъшка и се задържа в седнало положение, краката й бяха проснати странно изтръпнали пред нея и тя се огледа наоколо.

Намираше се на брега на езерото Лин, където водата отмиваше ситния пясък. Зад нея се издигаше черна скална стена, урвите, които тя си спомняше от времето, когато беше тук с Люк. Самият пясък беше тъмен и блестеше от сребристата слюда. Тук-там в него бяха забити факли с магическа светлина, която изпълваше въздуха със сребрист блясък и прокарваше блестящи пътеки по повърхността на водата.

На брега на езерото, на няколко крачки от мястото, където седеше тя, имаше ниска маса, изградена от плоски камъни, наредени един върху друг. Виждаше се, че е направена набързо. Макар дупките между камъните да бяха запълнени с мокър пясък, на места по краищата камъните се бяха свлекли. Върху масата бе поставено нещо, което накара Клеъри да притаи дъх — Бокалът на смъртните, а върху него Мечът на смъртните, проблясващ подобно на черен огнен език под магическата светлина. Около този олтар имаше черни линии на руни, издълбани в пясъка. Тя се взря в тях, но те бяха разбъркани, безсмислени…

Бързо движеща се сянка прекоси пясъка — дълга черна сянка на мъж, която трептеше и се размиваше на светлината на факлите. Когато Клеъри вдигна глава, той вече стоеше изправен над нея.

Валънтайн.

Шокът да го види беше толкова силен, че я направи безчувствена. Тя не изпитваше нищо, докато се взираше в баща си, чието лице се открояваше на тъмното небе като луната: бяло, сурово, с черни очи като кратери на метеор. През гърдите му бяха опънати множество кожени колани, на които откъм гърба висяха дузина или повече оръжия. Те стърчаха зад раменете му като бодли на таралеж. Той изглеждаше огромен, необичайно едър — страховита статуя на някой разгневен бог разрушител.

— Клариса — каза той. — Поела си голям риск, като си се телепортирала тук. Имаш късмет, че те зърнах във водата и те извадих. Беше в безсъзнание; ако не бях аз, щеше да си се удавила. — Едно мускулче около устата му леко трепна. — На твое място не бих разчитал на алармените защити, които Клейвът е поставил край езерото. Свалих ги веднага щом пристигнах. Никой не знае, че си тук.

Не ти вярвам! Клеъри отвори уста, за да изкрещи това в лицето му. Но не можа да издаде и звук. Беше като един от онези кошмари, в които ти се иска да извикаш, но не се получава. От устата й излезе само глухо хриптене, задъхване като при човек с разрязан гръклян, който се опитва да изкрещи.

Валънтайн поклати глава.

— Не се мъчи да говориш. Сложих на тила ти руна на мълчанието, една от онези, които използваха мълчаливите братя. Има една оковаваща руна на китките ти и една, която блокира краката ти. Не се опитвай да ставаш — краката ти не могат да те носят, само ще си причиниш болка.