Касандра Клеър - Град от стъкло

— Джейс! — Изабел, чието лице беше окървавено, се опитваше да се изправи в седнало положение. — Джейс!

Той се опита да се обърне към нея, опита се да каже нещо, но от устата му не излизаха думи. Отпусна се на колене. Нещо тежко притискаше раменете му и земята го зовеше: надолу, надолу, надолу. Той едва долови как Изабел го извика по име, после мракът го обгърна.

Саймън имаше опит от безброй участия в битки, ако в числото на битките влизат игрите на „Тъмници и дракони“. Неговият приятел Ерик се увличаше от военна история и именно той обикновено бе инициаторът на онези игри, при които се играе с дузини фигурки, движещи се по права линия върху поле, нарисувано върху картон.

Той си представяше битките именно така — или както ги даваха по филмите — хора, разделени на две групи, тръгнали едни към други, придвижващи се по равнина. Прави линии и напредване под строй.

Нищо общо с това в момента.

Това беше хаос, меле от викове и движения, а теренът не беше равен, а осеян с кал и кръв, образуващи плътна, хлъзгава каша. Саймън си бе представял, че децата на нощта ще ходят пеша до бойното поле и после някой ще ги поеме под командването си; представяше си, че най-напред ще гледа битката от разстояние и ще наблюдава как двете страни се сблъскват една с друга. Но нито някой ги посрещна, нито имаше открояващи се враждуващи страни. Битката просто избухна от мрака, сякаш ако, както си беше вървял по пуста улица, бе налетял на метеж насред Таймс скуеър — внезапно се появиха тълпи, които го заливаха като вълни, ръце, които го сграбчваха и го захвърляха встрани, а вампирите се разпръснаха, като се втурнаха в битката, без дори да погледнат назад.

И демони, навсякъде демони, които издаваха такива звуци, каквито той никога не си беше представял — писъци, рев и грухтене, и което беше по-лошо, звуци от раздиране, порене и настървение. Саймън искаше да изключи вампирския си слух, но не можеше, а звуците пробиваха тъпанчетата му като с ножове.

Той се препъваше в телата, овъргаляни в калта, обърна се да види дали не може да помогне с нещо и видя, че ловците на сенки в краката му бяха обезглавени. На фона на тъмната земя блестяха бели кости и въпреки че Саймън беше вампир, усети, че му се гади. Аз може би съм единственият вампир в света, на когото му се повдига при вида на кръв , помисли си той и в следващия момент нещо силно го удари отзад, той залитна и се претърколи надолу по калния склон на един ров.

Саймън не беше единственият озовал се там. Той се претърколи по гръб точно когато демонът връхлетя отгоре му. Приличаше на изображението на Смъртта от средновековна картина — оживял скелет, окървавена секира, стисната с костелива ръка. Той се метна встрани, когато острието се стовари само на десетина сантиметра от лицето му. Скелетът издаде разочарован съскащ звук и отново вдигна секирата… когато беше ударен отстрани с тояга от чепато дърво. Скелетът се пръсна като пинята 4 4 Пиня — традиционен мексикански многоцветен контейнер, направен от картон или глина, който се пълни с играчки, бонбони или други лакомства. — Бел.ред. , пълна с кости. Те се раздробиха на парчета със звук, подобен на тракане на кастанети, и изчезнаха в мрака.

Един ловец на сенки стоеше над Саймън. Не го беше виждал преди. Висок мъж с брада и изпоцапан с кръв, който прокара мръсната си ръка по челото, като остави следа по него.

— Добре ли си?

Зашеметен, Саймън кимна и започна да се изправя, залитайки, на крака.

— Благодаря.

Непознатият се наведе и предложи ръка на Саймън да се изправи. Саймън я пое… и излетя от рова. Той се приземи на ръба му. Краката му се плъзгаха по мократа кал. Непознатият смутено му се усмихна.

— Съжалявам. Силата на долноземците… моят партньор е върколак. Не съобразих. — Той се взря в лицето на Саймън. — Ти си вампир, нали?

— Как разбра?

Мъжът се ухили. Усмивката му беше уморена, но в нея нямаше нищо недружелюбно.

— Вампирските ти зъби. Излизат по време на битка. Знам, защото… — Той млъкна. Саймън можеше сам да довърши неизреченото: Знам, защото съм убивал купища вампири. — Както и да е. Благодаря. За това, че се биете на наша страна.

— Аз… — Саймън искаше да каже, че реално още не е започнал да се бие. Нито пък е допринесъл с нещо за битката. Но преди още да успее да отвори уста, нещо огромно, ноктесто и крилато се спусна от небето и заби нокти в гърба на ловеца на сенки.

Мъжът дори не извика. Той отметна глава назад, сякаш за да погледне нагоре, чудейки се какво го беше сграбчило — а после изчезна, понесе се към пустото черно небе сред водовъртеж от зъби и крила. Тоягата му тупна на земята до краката на Саймън.